Вече се бе стъмнило, когато Мишел най-сетне прибра разтрепераното от студ и страх птиче, притиснало се до бетонната стена. След това на няколко пъти, докато изхвърляше боклука, той срещна редакторката. Тя кимаше с глава, сякаш искаше да покаже, че го е познала; той на свой ред кимаше в отговор. В крайна сметка случката с канарчето бе станала повод да установи съседски отношения, което не беше зле.
От прозорците на неговия апартамент се виждаха десетина жилищни сгради, тоест около триста апартамента. Често, когато се завръщаше вечер, канарчето започваше да чурулика и пее и това продължаваше от пет до десет минути, докато му смени храната, водата и почисти клетката. Тази вечер обаче го посрещна тишина. Приближи и видя, че птицата е мъртва. Малкото бяло телце, вече изстинало, лежеше на покритото със ситен чакъл дъно на клетката.
Той хапна направо от пластмасовата чинийка морския костур с целина, който бе купил от „Монопри Гурме“, и го поля с евтино вино валдепеняс. След известно колебание постави телцето на птицата в найлонов плик, сложи вътре за тежест празна бутилка от бира и го пусна в сметопровода. Какво повече трябваше да направи? Може би да прочете заупокойна молитва?
Никога не си бе задавал въпроса докъде стига сметопроводът (доста тесен, но напълно достатъчен, за да мине по него мъртвото канарче). Въпреки това си представи грамадни кофи за боклук, пълни с филтри от кафеварки, равиоли със сос и отрязани полови органи. Едри колкото самата птица червеи с клюнове ръфаха тялото й, изтръгваха крачката, разкъсваха вътрешностите, изваждаха очите. Стресна се и се събуди разтреперан; беше едва един и половина. Глътна три таблетки ксанакс. Така приключи първата вечер на неговата свобода.
2
В доклад, изнесен на 14 декември 1900 година пред Берлинската академия и озаглавен „Zur Theorie des Geseztes der Energieverteilung in Normalspectrum“1, Макс Планк въвежда за пръв път понятието „квант енергия“, което изиграва решаваща роля за по-нататъшното развитие на физиката. От 1900 до 1920 година, преди всичко благодарение на Айнщайн и Бор, тази концепция повече или по-малко сполучливо е приспособена към съществуващите до този момент теории; едва в началото на двайсетте години на века всички тези възгледи се оказват безвъзвратно обречени.
Ако Нилс Бор се смята за същински родоначалник на квантовата механика, това се дължи не само на направените от самия него открития, но преди всичко на изключителната творческа атмосфера на интелектуален кипеж, на свобода на мисленето и на приятелство, която той създава около себе си. Основаният през 1919 година от Бор Институт по физика в Копенхаген привлича всички млади представители на физическата наука в Европа по онова време. В него правят своите първи стъпки Хайзенберг, Паули, Борн. Самият Бор, съвсем малко по-възрастен от тях, посвещава много време на обстойното обсъждане на техните хипотези, проявявайки уникално съчетание от научна прозорливост, добронамереност и взискателност. Със своята почти маниакална прецизност той не търпи каквато и да било неяснота в интерпретацията на резултатите от експериментите, но в същото време не отхвърля априори като несъстоятелна нито една нова идея и не приема за недосегаема нито една класическа концепция. Обича да кани своите студенти в извънградския си дом в Тисвилде, където му гостуват учени от други области, политици, художници; непринудените разговори преминават от физиката към философията, от историята към изкуството, от религията към ежедневния живот. От първоначалния разцвет на древногръцката мисъл насам подобно нещо не се е случвало. Именно в тази изключителна обстановка през периода 1925–1927 година са разработени основните понятия на Копенхагенската школа, които до голяма степен изпразват от съдържание господстващите до този момент категории за пространство, причинност и време.
Джерзински така и не бе успял да изгради около себе си подобна обстановка. В ръководената от него изследователска група цареше обикновена чиновническа атмосфера. Микробиолозите далеч не са поети на микроскопа, каквито си ги представят възторжените профани, а най-често почтени, лишени от талант техници, които четат „Нувел Обсерватьор“ и мечтаят да заминат на почивка в Гренландия. Изследванията в областта на молекулярната биология не изискват кой знае каква креативност и изобретателност; в действителност те почти винаги се свеждат до рутинна работа, за която са напълно достатъчни прилични интелектуални способности. Хората получават докторски звания, защитават дисертации, докато в действителност за боравенето с апаратурата са достатъчни знанията, придобити в бакалавърската степен. „За да добиеш представа за генетичния код — обичаше да казва Деплешен, ръководител на отдела по биология на Националния център за научни изследвания, — за да откриеш принципа на протеиновия синтез, действително трябва да се поизпотиш. Впрочем обърнете внимание, пръв се зае с проблема Гамов, който е физик. А разчитането на ДНК… Къде ти? Разчитаме го, разчитаме го. Изграждаме една молекула, после друга. Въвеждаме данните в компютър, който изчислява съставните вериги. Изпращаме факс до Колорадо, там създават гени В27 и СЗЗ. Кухненска работа. От време на време усъвършенстваме донякъде оборудването и това е достатъчно за получаване на Нобелова награда. Всичко това си е халтура, майтап“.