— Вижте, аз само опипвам почвата… Искам да видя как стоят нещата. Нямам представа каква заплата може да взема човек като мен, с моя опит, в едно индустриално предприятие.
— Въпросът, който най-често задават хората с вашия опит е: „Колко високо мога да стигна и за колко време“. Отговорът е, че човек с желание за работа и творчески амбиции може да стигне до небето. Дали ще стигне бързо или бавно зависи от него самия, от това, на какво е способен и какво има желание да вложи в работата си. Човек като вас може да започне с… да кажем сто долара на седмица, но това не означава, че ще остане с тази заплата примерно две години или дори два месеца.
— Предполагам, че е достатъчно, за да се издържа семейство, докато нещата се задвижат.
— Работата в рекламния ни отдел ще ви се стори горе-долу същата, като тази, която вършите сега. Нашите хора поддържат много високо ниво и рекламните ни материали не свършват в кошчетата за боклук на редакциите на вестниците. Хората ни са професионалисти и уважавани журналисти. — Той се изправи. — Трябва да свърша нещо… ще ми отнеме десетина минути. Можете ли да останете? Разговорът ни ми доставя удоволствие.
Дейвид погледна часовника си.
— Да… предполагам, че ще мога да остана още десет-петнайсет минути.
Дилинг се върна след три минути, усмихнат на нещо свое.
— Току-що говорих по телефона с Лу Фламър, шефът на рекламата. Има нужда от дописник. Лу е терца. Всички тук са луди по него. Някога и той е работил в седмичник и предполагам, че заради това хората се разбират с него толкова лесно. Ей така, само за да опипам почвата, му казах за вас. Не съм поемал никакви ангажименти от ваше име. Обясних му само, че проверявате за всеки случай. И знаете ли какво отговори Лу?
— Познай какво се случи, Нан! — каза Дейвид Потър на жена си по телефона. Беше само по гащета и се обаждаше от поликлиниката на компанията. — Когато утре се прибереш от болницата, ще завариш у дома един солиден гражданин, който печели по сто и десет долара седмично, всяка седмица. Току що си получих пропуска и минах медицинския преглед!
— О! — възкликна Нан стреснато. — Стана доста бързо, нали? Не мислех, че ще го направиш веднага.
— А какво да чакам?
— Ами… не знам. Имаш ли представа с какво си се заел? Никога не си работил за някой друг, освен за себе си, и не знаеш какво е да си в голяма организация. Наистина говорихме да попиташ за работа в „Илиум“, но останах с впечатлението, че ще задържиш вестника поне още година.
— След година ще съм на трийсет, Нан.
— Е, и?
— На такава възраст е късно да започваш кариера в индустрията. Тук има хора, които тогава ще навършат по десет години стаж в завода. Конкуренцията е жестока, а след година ще е още по-жестока. А и откъде мога да съм сигурен, че Джейсън все още ще иска да купи вестника? — Ед Джейсън беше помощникът на Потър, наскоро завършил колеж. Баща му искаше да му купи вестника на Дейвид. — Освен това работата в рекламата, която ми предложиха тук, няма да ме чака. Нан, сега беше времето да го направя. Днес следобед.
Нан въздъхна.
— Вероятно. Но ми се струва, че не е подходяща за теб. Някои хора се чувстват отлично в завода, този живот им допада. Ти, обаче, винаги си бил толкова свободен… Освен това обичаш вестника… Знаеш, че го обичаш.
— Обичам го и сърцето ще ми се скъса, че се разделям с него. Когато нямахме деца, беше чудесна работа, но сега е несигурна… Трябва да мислим за образованието на децата и всичко останало.
— Но, скъпи… вестникът също носеше пари.
— Да, но може да фалира ей така. — Той щракна с пръсти. — В някой ежедневник ще се появи страничка с новини от Дорсет или…
— Дорсет обича своя малък седмичник и няма да позволи това да се случи. Всички те харесват. Харесват работата ти.
Дейвид кимна.
— Ами след десет години?
— А какво ще стане след десет години в завода? Какво ще стане след десет години навсякъде другаде?
— Малко вероятно е заводът да го няма, Нан. Повече нямам право да рискувам, при такова голямо семейство, което разчита на мен.
— Скъпи, голямото семейство няма да е щастливо, ако не правиш това, което искаш. Дейвид, искам да продължиш да правиш каквото правеше досега — да пътуваш из околността, да събираш новини и обяви, да се прибираш вкъщи, за да пишеш каквото искаш, да пишеш в каквото вярваш. Ти! В завода!
— Трябва да го направя.
— Щом смяташ така. Аз казах думата си.
— Там пак ще се занимавам с журналистика. Първокласна журналистика.
— Само не продавай вестника на Джейсън веднага, моля те. Остави го да го поеме, но нека изчакаме поне месец, става ли?