— Няма смисъл да чакаме, но щом настояваш, съгласен съм. — Дейвид вдигна брошурата, която му дадоха след като мина медицинския преглед. — Чуй това, Нан: съгласно осигурителната политика на компанията, ще получавам по десет долара на ден за медицински разходи в случай на болест, пълна заплата за двайсет и шест седмици плюс сто долара за специални разходи. Получавам застраховка живот наполовина по-евтино, отколкото другаде. Каквото успея да вложа в държавни ценни книжа, след дванайсет години ще ми донесе пет процента премия от акциите на завода. Всяка година имам две седмици платен отпуск, а след петнайсет години стават три. Ставам член на голф клуба безплатно. След двайсет и пет години ще имам право на пенсия, поне сто двайсет и пет долара на месец, а ако напредна и се задържа на работа повече от двайсет и пет години — много повече.
— Боже мили! — възкликна Нан.
— Трябва да съм глупак, за да се откажа от това! — възкликна Дейвид.
— Въпреки всичко ми се ще да беше почакал, докато се върна с момиченцата. Докато свикнеш с тях. Имам чувството, че правиш това от страх.
— Не. Глупости, Нан. Целуни момиченцата от мен. Сега трябва да вървя, за да се обадя на новия си шеф.
— Новия ти какво?
— Шеф.
— Така си и помислих, но не бях сигурна.
— Дочуване, Нан.
— Дочуване, Дейвид.
Дейвид закопча пропуска на ревера си и излезе от поликлиниката. Тръгна по асфалтовия под на света, ограден от стените на завода. От постройките наоколо долиташе глух тътен, някакъв камион му изсвири с клаксон, в окото му влезе сажда. Опита се да я извади с ъгълчето на носната си кърпа и най-накрая успя. Когато зрението му се възстанови, той се озърна, за да открие сграда номер 31, където се намираха новото му работно място и новият му шеф. От мястото, където беше, тръгваха радиално четири алеи и достигаха, както му се струваше, чак до хоризонта.
Спря някакъв човек, който изглежда не бързаше толкова отчаяно, колкото останалите.
— Извинете, бихте ли ми казали как да стигна до сграда номер трийсет и едно, кабинета на господин Фламър?
Мъжът, когото спря, беше възрастен и със светнали очи, сякаш миризмите, шума и забързаната дейност наоколо му доставяха удоволствието, което Дейвид би изпитал през април в Париж. Той се вгледа с примижали очи в пропуска, а след това и в лицето му.
— Нов си, така ли?
— Да. Днес е първият ми ден.
— Какво знаеш ти за всичко това! — поклати глава мъжът учудено и му намигна. — Нов, а? Сграда трийсет и едно? Виждаш ли я, ей там? Между нас и нея няма нищо, освен кал. Сега я завършиха. Виж сега онзи воден резервоар, на около петстотин метра. Алея седемнайсета се отклонява оттам. Ще вървиш по нея, докато стигнеш почти до края, след това ще пресечеш железопътната линия… Казваш, че си нов, а? Май ще е по-добре да те заведа. Отбих се само за минутка, да поговоря с пенсионния отдел, но това може да почака. С удоволствие ще се поразходя.
— Благодаря.
— Петдесет години работих тук — каза той гордо и поведе Дейвид през алеи, железопътни релси, стари рампи, сгради, пълни с метални стружки, огън, скърцащи и тътнещи машини, по коридори със зелени стени и черни врати.
— Вече не дават да работиш повече от петдесет години оплака се възрастният. — Не можеш да започнеш работа, преди да навършиш осемнайсет, не можеш да останеш и след шейсет и пет. — Той повдигна с палец ревера си и Дейвид видя малката златна значка, на която, върху търговския знак на компанията, бе изписано „50“. — Сега никой от вас, младите, не може да се надява да носи такова нещо, независимо колко му се иска.
— Хубава значка — отбеляза Дейвид.
Възрастният посочи една врата.
— Ето го кабинета на Фламър. Дръж си устата затворена, докато разбереш кой какъв е и научиш какво мисли той.
Секретарката на Лу Фламър не беше на мястото си, така че Дейвид отиде до вратата на вътрешния кабинет и почука.
— Да? — разнесе се приятен мъжки глас. — Влизай!
Дейвид отвори вратата.
— Господин Фламър?
Лу Фламър беше нисък, въздебел мъж, на около трийсет, който му се усмихна сърдечно.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
— Аз съм Дейвид Потър, господин Фламър.
Напомнящото за Дядо Коледа настроение на Фламър помръкна. Той се облегна назад, качи краката си на бюрото и мушна в голямата си уста пурата, която прикриваше с ръка.
— Помислих, че си ръководителят на скаутите — каза той и погледна към часовника на бюрото си, монтиран върху миниатюрен модел на последната автоматична съдомиялна машина на компанията. — Днес на посещение в завода са дошли скаути. Трябваше да са тук преди петнайсет минути, за да им изнеса лекция на тема скаутското движение и индустрията. Петдесет и шест процента от висшите служители на „Федерал Апаратус“ са били скаути.