Дейвид тръгна по коридора, надолу по стълбата, по алеята навън и забърза както всички останали в надпреварата с времето. Много погледи, изпълнени с възхищение, се обърнаха към забързания млад човек.
И той продължи да крачи, докато умът му вреше и кипеше от новата информация: Фламър, сграда 31, елен, металургична лаборатория, фотограф, Ал Тапин. Не. Ал Тапин в Аштабула. Фотографът Флени. Не. Маккамър. Не. Маккамър е новият шеф. Петдесет и шест процента скаути. Елен край вискозимерната лаборатория. Не. Вискозиметърът е в Аштабула. Обади се на Данър, новия шеф, за да ти каже какво да правиш. Три седмици отпуск след петнайсет години. Данър не е новият шеф. Все едно, новият шеф е в сграда 319.Не, Фанър е в сграда 399819–83319.
Дейвид спря. Пред него се изпречи изпоцапан прозорец, който запушваше сляпата уличка. Разбра, че никога не е виждал това място, че в паметта му е изгърмял бушон и че еленът не е на заплата. Въздухът в задънената уличка бе натежал от някакво танго и миризмата на изгоряла изолация. Дейвид изтри едно петно на стъклото и надникна с надеждата да види нещо понятно за него.
Вътре на пейки седяха редици жени, които поклащаха глави в такт с тангото и мушкаха поялници в големи птичи гнезда от разноцветни проводници, които пълзяха край тях, поставени върху транспортни ленти. Една от жените вдигна глава, видя го и му намигна. Дейвид избяга.
На изхода от уличката той спря някакъв човек и го попита дали е чувал нещо за елен в завода. Онзи поклати глава и го изгледа особено и Дейвид си даде сметка, че сигурно изглежда много странно.
— Чух, че бил някъде до лабораторията — каза той.
— Коя лаборатория? — попита непознатият.
— Не съм много сигурен. Много ли има?
— Химическа, за изпробване на материали, за изолатори, за бои… коя?
— Не… не мисля, че беше някоя от тях.
— Съжалявам. Мога да остана тук цял ден и да изреждам лабораториите и пак да не позная. Трябва да тръгвам. Случайно да знаеш в коя сграда е диференюиалният анализатор?
— Съжалявам — поклати глава Дейвид.
Спря още няколко души, но никой не бе чувал за елена, така че се опита да се върне до кабинета на шефа си, независимо как му беше името. Поеха го теченията на завода, лашкаха го насам и нататък, изтласкваха го в глухи води и отново го помитаха в бързеите си. Умът му все повече се вцепеняваше и рефлексите му за самосъхранение поемеха все по-голяма отговорност.
Избра една случайна постройка и влезе, за да си отдъхне от лятната горещина. Оглуши го невероятен шум — вътре режеха стоманени листа, блъскаха ги, придаваха им причудливи форми с помощта на огромни чукове, които се спускаха от облаците дим и прах, закриващи тавана. На дървен стол близо до вратата седеше едър, космат мъж и наблюдаваше как огромен струг оформяше стоманена пръчка с дебелината на молив. На Дейвид му мина през ум да поиска телефонния указател на завода и да търси в него, докато попадне на името на шефа си. Повика стругаря от няколко метра разстояние, но гласът му се изгуби в трясъка. Потупа го по рамото.
— Има ли наблизо телефон?
Мъжът кимна, сви дланта си на фуния край ухото на Дейвид и извика:
— Ей натам, покрай… — един от чуковете изтряска. — Свий наляво и продължавай, докато… — Някакъв кран пусна на пода връзка ламарина. — Четвъртата врата нататък. Няма как да сбъркаш.
Дейвид излезе навън и избра друга врата. Тук беше спокойно и имаше климатична инсталация. Оказа се във фоайето на някаква зала, в която няколко души разглеждаха кутия, обсипана с копчета и циферблати, която се въртеше върху някаква поставка, обляна от силна светлина.
— Извинете — каза той на момичето на пропуска край вратата, — бихте ли ми казали къде наблизо има телефон?
— Ей там, зад ъгъла, господине — отвърна момичето. — Но днес могат да влизат само кристалографите. Вие с тях ли сте?
— Да — отговори Дейвид.
— А… добре. Заповядайте. Името ви?