Дейвид го каза и мъжът, седнал до момичето, го надраска върху един етикет. Окачиха го на ревера му и го пуснаха вътре. Някакъв едър, плешив човек с широка усмивка и големи зъби, на чийто етикет пишеше „Стан Дънкел, продажби“ го улови за лакътя и го поведе към залата.
— Доктор Потър — заговори Дънкел, — питам ви, това ли е начинът да се конструира рентгенов спектрогониометър или не?
— Да — отвърна Дейвид, — несъмнено това е начинът.
— Мартини, доктор Потър? — прекъсна ги една сервитьорка с поднос.
Дейвид пресуши чашата на една огнена, пареща глътка.
— Какви характеристики очаквате от един рентгенов спектрогониометър, доктор Потър? — попита Дънкел.
— Преди всичко да е здрав, господин Дънкел — отвърна Дейвид и остави събеседника си да се кълне в репутацията си, че няма по-здрав под слънцето.
Застана край телефонния автомат и едва бе преминал през буквата „А“ на указателя, когато по някакво чудо името на шефа се върна в паметта му — Фламър! Намери номера и набра.
— Кабинетът на господин Фламър — чу се женски глас.
— Мога ли да говоря с него? Обажда се Дейвид Потър.
— О! Господин Потър! Господин Фламър излезе някъде из завода, но нареди да ви предам още нещо за историята с елена. Когато го хванат, месото му ще се използва за пикника на клуб „Четвърт столетие“.
— Четвърт столетие? — учуди се Дейвид.
— О, бива си го, господин Потър. В него членуват хората, които са работили в компанията двайсет и пет години и повече. Безплатни напитки и пури, най-доброто от всичко. Прекарват си чудесно.
— Нещо друго за елена?
— Нищо ново, освен това, което вече ви е казал — отговори тя и затвори. Дейвид Потър, с три мартинита в иначе празния си стомах, се огледа наляво и надясно, за да потърси елена.
— Но този рентгенов спектрогониометър е здрав, доктор Потър — провикна се Дънкел от стъпалата пред изхода.
На отсрещната страна на алеята имаше зелена площ, оградена с жив плет. Дейвид се мушна през плета и се оказа край някакъв тенис корт. Мина зад трибуните за зрителите, където имаше хладна сянка и седна с гръб към металната мрежа, която отделяше територията на завода от боровата гора оттатък. Навън водеха два портала, но и двата бяха завързани с тел.
Реши да поседи на това място само малко, колкото да овладее нервите си и да се ориентира. Можеше да помоли да предадат на Фламър, че внезапно се е разболял, което не беше лъжа в общи линии или…
— Ето го! — извика някой в другия край на игрището. Последваха весели викове, крясъци, тропот на тичащи крака. Един елен със счупени рога се мушна под трибуните, видя Дейвид и отново хукна като обезумял покрай оградата. Куцаше, а червеникавокафявата му козина бе изпоцапана със сажди и смазка.
— Полека! Не го плашете! Нека остане там! Стреляйте към гората, не към завода.
Дейвид излезе иззад седалките и видя голям полукръг от мъже в няколко редици, който се приближаваше бавно към ъгъла, където бе еленът. Най-отпред стояха полицаите от вътрешната охрана на завода с извадени пистолети. Другите членове на групата носеха пръчки, камъни и примки, набързо направени от тел.
Еленът удари с копито тревата, изправи се на задни крака и застрашително наведе счупените си рога към групата.
— Чакайте! — разнесе се познат глас. Зад тълпата спря голяма служебна лимузина. През прозореца й се показваше Лу Фламър, новият шеф на Дейвид. — Не стреляйте, докато не го снимаме жив. — Фламър издърпа фотографа от колата и го избута в първата редица.
След това видя Дейвид, застанал сам край оградата.
— Браво, Потър! — извика му той. — Точно където трябва! Фотографът се загуби и трябваше да го докарам с колата.
Фотографът засвятка със светкавицата си. Еленът се подплаши и хукна към Дейвид. Той бързо развърза телта на единия портал и го отвори широко. Само след миг бялата опашчица на животното изчезна в гората оттатък.
Настъпилата гробна тишина бе нарушена най-напред от свиренето на някаква машина и след това от затръшването на портала. Дейвид тръгна към гората, без изобщо да се обърне назад.