Братята отново се смаяли, но този път не им било никак до смях, само стискали зъби, защото срещу Вюртемберг не можели нищо да предприемат. Така загубили хубав имот, гори, ниви, града Балинген и дори рибното езеро, а наследили само един нищо и никакъв еленов гулден.
Волф го мушнал сърдито в елека си, не казал нито „да“, нито „не“, нахлупил баретата си на главата, минал навъсен покрай вюртембергския комисар, без да се сбогува, после се метнал на коня си и препуснал към Цолерн.
Когато на другата сутрин майка му започнала да го измъчва с упреците си, че са проиграли имота и бижутата на брат си, Волф поел към отсрещната страна на хълма, при Шалк в Шалксбург.
— Да изпием или да проиграем наследството си? — попитал го той.
— По-добре да го изпием — рекъл Шалк, — защото така и двамата не ще загубим. Хайде да идем в Балинген и да излезем пред хората, ей така, напук, нищо че позорно загубихме градчето.
— В „Агнето“ имат такова червено вино, че по-хубаво не пие дори и кралят — добавил Волф.
И ето че двамата се запътили към „Агнето“. Попитали колко струва кана вино и пили дотогава, докато не изчерпали еленовия гулден. Тогава Волф се изправил, извадил от елека си сребърника със скачащия елен, хвърлил го на масата и рекъл:
— Ето си ви вашия гулден, сигурно така е правилно.
Кръчмарят взел гулдена, погледнал го от едната, погледнал го от другата страна и като се засмял, рекъл:
— Да, ако не беше еленов гулден — добре, но вчера вечерта пристигна глашатаят от Щутгарт и днес сутринта извести от името на графа на Вюртемберг, на когото принадлежи вече градът, че тези гулдени са се обезценили. Дайте ми други пари!
Двамата братя се спогледали пребледнели.
— Плащай! — рекъл единият.
— Нямаш ли никакви пари? — попитал другият.
Накратко, задлъжнели на кръчмаря на „Агнето“ в Балинген с гулден.
Тръгнали си умълчани и умислени, но като стигнали на кръстопътя, от който се тръгвало вдясно към Цолерн, а в вляво към Шалксберг, Шалк рекъл:
— А сега какво? Оказва се, че наследихме по-малко от съвсем нищо. А освен това виното беше лошо.
— Така е — отвърнал брат му. — Каквото предрече госпожа Фелдхаймерин все пак се сбъдна — „Ще видите какво ще остане от наследството му, има, няма един еленов гулден!“. Ето че не ни стигна дори за кана вино.
— Знам! — рекъл оня от Шалксбург.
— Тъпа работа! — добавил другият от Цолерн и потеглил към замъка си, озлобен от себе си и от света.
— Това е сагата за еленовия гулден — завършил ковачът — и сигурно се опира на действителен случай. Стопанинът на Дюрванген, което не е далеч от трите замъка, я е разказал на най-добрия ми приятел, който като водач често кръстосва швабските плата и все се отбива в Дюрванген.
Гостите на странноприемницата заръкопляскали на ковача.
— Какво ли не научава човек, докато скита по широкия свят — възкликнал коларят. — Сега се радвам, че не си изгубихме времето в игра на карти. Това е много по-интересно. А историята запомних така добре, че утре мога да я разкажа на другарите си съвсем точно, без да променя и дума.
— А аз — обадил се студентът, — докато разказвахте, се сетих за една история.
— О, разкажете я, разкажете я! — помолили го ковачът и Феликс.
— Добре — отвърнал студентът, — дали сега или по-късно ще ми дойде редът, е все едно. Просто искам да споделя какво чух веднъж. Това, което ще ви разкажа, се е случило наистина.
Той се настанил удобно и тъкмо щял да започне разказа си, когато стопанката на странноприемницата сложила хурката си настрана и се приближила към гостите.
— Господа, вече е време да си лягате — рекла тя. — Удари девет часа, утре също е ден.
— Ами тогава си лягай — възкликнал студентът, — дай ни още една бутилка вино и няма да те задържаме повече.
— Дума да не става — отвърнала ядосано кръчмарката. — Докато има хора в кръчмата, стопанката и прислужникът са длъжни да останат. С две думи, господа, разотивайте се по стаите си. Хайде, не ми досаждайте. Гуляите при нас са до девет.
— Какво говорите, стопанке — учудено рекъл ковачът. — Какво ще ви пречим, ако седим тук, докато вие спите? Ние сме почтени хора и няма да изнесем нищо, нито пък ще си тръгнем, без да сме си уредили сметката. Но да се държат така с нас не бих позволил в нито една странноприемница.
Жената го стрелнала сърдито с поглед: