— Здрасти! — рекох кротко. Де да знам, с шлифера, меките ботуши до коленете и тупираната грива може и да я стресна; точно това не исках.
Тя ме погледна, усмихна се — очите й бяха бледокафяви, а усмивката хубава — и отвърна:
— Здравей! Май твърде много обичаш „Шадоурън“?
— Вярно е! — аз също се ухилих. — Нова си тук, а?
— Да, за сега съм пробно, за първия срок. До Коледа. После ще видим. Сета.
— Елфа — посегнах и взех галантно торбата. — Е, ще влизаме ли? Каква ти е любимата роля?
— Декър! — тя свенливо се усмихна. — Нали имате клуб?
Татко казва, че е проява на лош вкус, но в училище ме наричат Елфа. Заради „Шадоурън“. Това ми е любимата ЕрПиДжи. В клуба понякога водя игрите — имам си, скромно казано, божествен дар — словото — но предпочитам да се явявам в облика на един герой. Моят собствен. Това е единственото място и време, където мога да съм истински елф. И да правя каквото обичам. Елф-магьосник на име Безар, това съм аз. В „Шадоурън“, де. На живо само се обличам като на картинката от наръчника. Харесва ми, пък и ми дава право да си изявявам расовата принадлежност. Чувствам се някой. Искам да кажа, ние, елфите, нито имаме начин да обявим на света какви сме, нито би било безопасно — поне според татко. Виж, за това съм съгласен. Но нищо не ми пречи да се правя на фалшив елф. Готино е. И мацките си падат. Ако се съди по това, как ме зяпаше Сета, и тя не правеше изключение. Усмихнах й се и я поведох към училището.
Така се запознахме. Същия следобед, след часовете, я представих на останалите рънъри. Идваше от Денвър. Беше си подготвила входяща история за героинята и ми хареса — не създаваше ново лице; явно си играеше с образа на С.Е.Т.И, орк, от години. Е, С.Е.Т.И. провалила операция и я подгонили. Тъй че ето я при нас, без пари, без препоръки, без връзки. Супер!
— Не съм играла почти година! — призна откровено. — Там, където бях напоследък, нямаше много желаещи. Но съм изяла с кориците всички ръководства и си преигравах сценарии сама. Ще ми бъде много приятно, нали разбирате, да има с кого…
Наистина беше поизгубила тренинг, но се оказа пъргава в главата и пълна с идеи. В крайна сметка я поканих на пица и да си поприказваме.
— Защо орк? — попитах я между другото, докато допивахме колите си между надраскани на салфетки карти и схеми.
— Защото не можеш да оцениш един орк само защото е хубав — отвърна тя незабавно. — Нали разбираш, ако играеш елф или дори обикновена жена, останалите автоматично приемат, че тя е красива; трябва да я опишеш наистина грозна и пак няма да го усетят. С орките не е така.
— Не съм избрал елфа заради красотата! — възразих аз.
— Избрал си го заради себе си — съгласи се тя. — Приличаш на елф, не си ли се замислил? Щеше да приличаш дори и без да се маскираш специално на такъв! Както и да е, не е само това. Homo Sapiens Robustus са яки и силни, имат по много деца… но живеят кратко. Това ме устройва. Нали разбираш, искам С.Е.Т.И. да умре от старост!
— Съмнителен вариант! — ухилих се аз.
— За елфите да.
В наръчника на „Шадоурън“ пише, че елфите откарват до по няколко столетия, джуджетата — до стотина години, хората — средно до 55, тролите около 50, а орките — 35–40. Не е много, като се замислиш. Така си е.
След пицата я изпратих до тях. Исках да видя записките й от предишните игри на С.Е.Т.И. за да знам какво да вметна в поредния сценарий, когато аз водя. Забравих за това обаче още като влязохме в къщата. На стената, точно срещу вратата, беше окачена голяма картина: бряг на езеро по залез. Беше толкова истинско, че ми се стори, че е достатъчно да протегна ръка и ще докосна тръстиките.
— Аз съм я рисувала — каза Сета. — Миналата година. Какво ще кажеш?
— О, ами… — преглътнах. — Защо не си в художествена гимназия?
— И тук ще ми бъде добре! — тя се засмя.
Беше събота. Излежавах се, зазяпан през прозореца. В събота татко не мъчи печката, а отива до пекарната и купува френски кроасани. И той не е на работа, така че закусваме заедно. Най-често е досадно, той настоява да говорим за елфическото в нас… Така че не ми се ставаше.
Усетих му магията как ме проверява буден ли съм. Когато се увери, извика отдолу:
— Имаш поща!
Сигурно беше нещо важно, щом използва магия. Така че се надигнах.
Да си елф според мене по-скоро е нещо като да си мюсюлманин или заклет вегетарианец — досущ като вампирите, върколаците и другите, ние също се водим магически същества. Само дето, както казах, не ни растат косми по пълнолуние и не спим в ковчези. По-скоро сме малко нещо от рода на лепръконите. В смисъл, че някои зеленчуци не ги ям и някои цветя не ми понасят. Е, човек си носи кръста, както казват човеците. Пък и, може би нашите магически способности са по-свестни от тези на вампирите и върколаците. Тъй де, предпочитам не да хапя хората, а да мога да се любя с тях като елф (тоест, божествено — така твърди татко). И да имам истински поетичен дар-слово. Омир е бил елф, честна дума! Като мене. Е, имаме и други, истински магии. Не са кой знае какво — малко прескачане на разстояние, малко прехвърляне на предмети, подобни неща. Четене на мисли на дребно, да можем да си оправим ушите, да познаем какво е времето утре… Само дето истинските магии са изтощителни, за това трябва да си маскирам ушите всяка сутрин. И за това ги ползваме само при важен повод.