Прерових картоните и извадих този на Сета. Още от първия ред видях това, което е трябвало да забележа преди седмици и за което шестото чувство ме предупреждаваше достатъчно пъти. Ритник по задника, ето какво заслужавах.
Тя беше минала химиотерапия и три операции. Беше пропуснала почти две години. Нищо чудно, че не е имала с кого да играе — не и в болницата! Очевидно й бяха разрешили да се върне на училище, някъде в по-малък град и в по-спокойна обстановка… но страшното не беше минало. Продължаваше.
Затворих картона и го прибрах на мястото му. Прехвърлих се в двора. Излязох на улицата. Спрях в супермаркета да си купя шоколад — и в дрогерията за аспирин. Главата ме цепеше страхотно.
На следващия ден Сета също я нямаше в часовете и, макар и с известно неудобство и усещането, че си пъхам носа където не ми е работа, вечерта се обадих на майка й.
— Тя е в болница. На изследвания. Скенер, такива неща… Утре се връща, предполагам, че другиден ще бъде на училище.
— Нещо лошо ли е?
— Все още не се знае.
— Рак отново?
За един елф и мълчанието отсреща по линията е достатъчно.
— Предайте й поздрави! — помолих.
Прекарах много замислена вечер. Не написах и един ред от „Сенките“, само зяпах в последната реплика от онзиден и размишлявах. С.Е.Т.И., която не е хубава и ще живее малко. Приличаш на елф, не си ли се замислил? Погледи, докосвания. Размислите на С.Е.Т.И., когато говори за странното си съдружие с орките от бандата си.
В крайна сметка реших, че съм прав и измолих петачка от баща си. Поръчах букет — трайни орхидеи в специална кутия. На картичката написах поема. Накрая изхвърлих поемата и смених орхидеите с гербери, макар че лично аз не ги понасям.
Когато тя се върна, сякаш нищо не се беше променило. Отново работехме рамо до рамо, дори по-често от преди; бяхме великолепен екип. Докосвах я понякога: длан на коляното й, ръка през кръста, лека прегръдка. Чаках да разбера.
— Трябва да ти кажа нещо! — реши се Сета една вечер, докато чакахме майка й да дойде да я прибере от нас.
— Почакай! — придърпах я към себе си и я целунах. По устата. Така, както елфи се целуват.
Тя се сгуши в мен разтреперена и задъхана.
— Да повторим? — предложих усмихнат.
— Не, трябва да ти кажа нещо. Аз… аз имам рак. Другата седмица влизам в болницата.
— Обичам те!
След това майка й дойде.
Следобедът след като баща ми замина в командировка ми се стори идеален. Имахме сбирка на клуба, както обикновено, но аз измъкнах Сета още след часовете.
— Трябва да ти покажа нещо! — настоях. — Важно е.
— Предпочитам да поиграя! — отвърна тя. — Утре ме прибират, нали знаеш?
— Да, знам. Точно заради това.
Влязохме вкъщи и я качих в стаята ми.
— Романът? — сети се тя. — Написал ли си нещо ново напоследък? Не си ми чел не знам откога!
— От онази целувка! — усмихнах се. — Да, написал съм. Доста. Но наближавам кулминацията и предпочитам да не ти чета сега. Ще идвам в болницата. Да го запазим за тогава.
— По-уверен си в себе си от преди! — тя се засмя. — Май следващия си роман ще можеш да обработиш и сам!
— Да, може би — поклатих глава. — Стой тук, сега се връщам! Ще пиеш кафе, нали?
Както казах, не обичам да ползвам магия, но сега се налагаше. Докато кафето заври, прехвърлих зеления си костюм в кухнята и се намъкнах в него. Оправих си прическата. И ушите. Прехвърлих и стария семеен лък. Накрая прехвърлих и подноса с чашите горе на масичката. Не вярвах Сета да забележи. Не и след като вляза в стаята.
Честно казано, чувствах се малко като глупак. Този костюм ползвам само на ритуали и дори тогава не ми се струва, че съм на мястото си. Така рисуват елфите по кориците на книжките, това не съм аз, за бога! Но трябваше да си изиграя ролята до край.
Така че отворих вратата и спрях на прага с лъка в ръка. Сета се обърна и се втренчи в мен. Гледахме се близо минута, преди накрая да пристъпя напред.