— Страхотно! — промърмори тя. — Откъде извади тези уши? А дрехите?
— Мои са си! — ухилих се. — Все си мисля да си сложа обеци тук горе — помръднах връхчетата на ушите — но не съм убеден, че мога сам да си пробия дупки, а в студиото едва ли ще ме приемат…
— Изглеждаш като истински елф! — тя въздъхна. — Много си красив!
— Аз съм истински елф! — седнах до нея на леглото. — Това е тайна, която не бива да разкривам, но мисля, че сега може.
Тя се засмя.
— Кафе?
Отпихме. Не съм се чувствал толкова неловко от години. Всъщност, от онова лятно приключение с Ирис на полянката… Дължах й го обаче. Поне според мен. Оставих чашката си, прегърнах Сета и я целунах отново. Прехвърлих и моите, и нейните дрехи в ъгъла.
— Ох! — тя сепнато подскочи.
— Не казвай нищо! — притиснах я по-силно към себе си и продължих да я целувам, като същевременно я придърпах назад и я положих да легне на одеалото.
— Девствена съм! — промърмори Сета в ухото ми.
— Да, знам! — отвърнах тихичко. — Не се безпокой.
Беше отслабнала последните няколко седмици. Надвесих се над нея и я погледнах с присвити очи. Един писател, казах си, не може да няма достатъчно въображение, което да приложи на живо. Присвих очи по-силно. И я видях красива. Разтворих лекичко бедрата й и се наведох да целуна едната й малка, обла, стегната гърда. Докато бавно се потапях в тялото й, й шепнех елфически поеми. Самият аз творях поема с всеки тласък, който ни разтърсваше, слети в единство. Сета простена за миг и топла кръв покапа по бедрата ми, но моята песен вече я носеше към небесата. Лекичко и бавно ни издигнах нагоре, и продължавах да рецитирам и пея, докато се въртяхме в първичния елфически танц, а стаята около нас се размиваше и отстъпваше пред сенките на величествени златолисти дървета, които пригласяха на древните ми песни. Тя беше безумно красива и беше част от мен, и се носехме през великолепното безвремие, споделяхме неустоимото вълшебство… И любовта ни беше думи и мелодия, а словата и баладите — любов.
На следващата сутрин, рано, я заведох у тях. Майка й така и не ме попита какво сме правили сами цяла нощ. Мисля, че знаеше. И мисля, че ми беше благодарна.
Почти всеки ден бях в болницата при Сета. Следяхме карти и сценарии. Разисквахме завръщането й; изборът на университет догодина. Как ще наемем заедно квартира. Тя рисуваше по малко, когато се чувстваше по-добре. А вечер аз пишех романа.
Завърших го, точно за Коледа. Разпечатах го и й го занесох — идеалният подарък. Бяха я оперирали преди четири дни; прочетох й го на глас. Поне края. С.Е.Т.И. и Елфа успяха да отмъкнат данните. Раниха я тежко и докторите едва успяха да я закърпят. Но двамата си тръгнаха заедно от нелегалната болница. Съдружници и приятели все още, макар да бяха приключили с удара.
Написал бях стихотворение — за нея, за след втората операция. Беше на двадесет и девети. Само че тя не я издържа. Така и не дойде на себе си след упойката. Кома, апарат за изкуствено дишане… изключиха я на тридесет и първи. Рано сутринта на първи майка й ми се обади да ми съобщи, че Сета е починала. След погребението получих увит в кафява хартия пакет, в който се намираше портрет: прекрасен елф със зелени дрехи и готов за стрелба лък; лицето му беше моето лице, а зад него трептяха златните лесове на любовта ни.
То е като да си се родил негър или червенокож, или китаец, или с лош късмет. Татко често ми го напомня, когато съвсем ми падне настроението. Истина си е, даже в някои отношения е по-добре: например отколкото да си куцузлия. Освен това не ни растат косми по пълнолуние и не ни стърчат зъби от устата. Бих предпочел да съм вампир или върколак — тогава щях да мога да я ухапя и да й предам от своя живот. И ние, елфите, сме магически същества, но силата ни е в друго.
Аз я обичах и я възпях.