Скоро след това те откриха долината. Тя представляваше една дълбока цепка в равнината, която оставаше скрита, докато човек почти не се натъкне на нея. Долината беше широка почти половин миля и защитена от лошото време от линия хълмове на изток, от извисяващи се отвесни скали на запад и от обширни дървесни насаждения, които я изпълваха от стена до стена. Долината се пресичаше от потоци. Рен можеше да чуе клокоченето им дори от ръба й. Те ромоляха между скалите и се спускаха надолу по дерето. Тя заслиза към долината с Гарт, който проправяше пътеката, заинтригувана от това, което можеше да намери там. Скоро стигнаха до един клиринг. Той беше гъсто обрасъл с бурени и малки дървета, но без каквито и да било стари стебла. Един бърз преглед разкри отломъци от каменни основи, заровени под храстите. Старите стебла бяха изсечени, за да се направи място за къщи. Тук някога бяха живели множество хора.
Рен замислено се огледа. Това ли търсеха те? Тя поклати глава. Нямаше никакви пещери, поне не тук, но… Рен остави мисълта си незавършена, направи бързо мълчалив знак на Гарт, яхна коня и се отправи към отвесните скали на запад.
Яздейки, те излязоха от долината върху скалите, които ги отделяха от океана. Скалите бяха практически безлесни, но храсти и треви растяха от всяка пукнатина и цепнатина. С лавиране Рен достигна най-високото място — един вид издатина, надвиснала над отвесните скали и океана. Когато стъпи върху нея, Рен слезе от коня, остави го и тръгна напред. Тук скалата беше гола и представляваше широка вдлъбнатина, върху която изглежда нищо не можеше да расте. Тя мигновено я изследва. Напомняше й яма за огън, обгорена и очистена от пламъците. Без да погледне към Гарт тръгна към ръба. Сега вятърът духаше непрекъснато и шибаше лицето й на внезапни пориви, докато тя се взираше надолу. Гарт се присъедини мълчаливо към нея. Скалите се спускаха стръмно надолу. Храсти растяха на гъсти китки от кухините. Странно не на място цъфтяха мънички сини и жълти цветя. Далеч долу океанът връхлиташе върху тясна, пуста брегова линия, като с приближаването на бурята вълните започнаха отново да нарастват, превръщайки се в бяла пяна при разбиването си в скалите.
Рен изследва дълго отвесния склон. Падащият мрак й пречеше да го види ясно. Сенки покриваха всичко, а движението на облаците причиняваше преместването на светлината по повърхността на скалата.
Момичето Скитник се намръщи. Имаше, нещо не наред в това, което наблюдаваше. Нещо не беше на място, но тя не можеше да реши какво. Рен седна върху петите си и потърси отговора.
Накрая се сети. Никъде не се виждаха морски птици, нито една.
Рен помисли за момент какво означава това, после се обърна към Гарт и му направи знак да почака. Тя стана, отиде до коня си, измъкна от вързопа едно въже и се върна. Гарт я наблюдаваше с любопитство. Рен правеше знаци, бързо и неспокойно. Тя искаше от него да я, спусне по стената, за да погледне какво има там, долу.
Работейки мълчаливо, те завързаха единия край на въжето на клуп под мишниците на Рен, а другия край около една издатина близо до края на почти отвесната скала. Рен опита възлите и кимна. Ободрявайки се, Гарт започна бавно да спуска момичето отвъд ръба. Рен се смъкваше предпазливо, избирайки по пътя си опори за ръцете и краката си. Тя скоро загуби Гарт от погледа си и започна една предварително уговорена серия от подръпвания на въжето, за да му сигнализира какво иска.
Вятърът все по-устремно връхлиташе върху нея и сърдито я блъскаше. Рен се притискаше към сдалата, за да не я заподмята насам-натам. Облаците изпълниха изцяло небето над главата й, трупайки се един върху друг. Започнаха да падат редки капки дъжд.
Рен скърцаше със зъби. Не й се искаше бурята да я застигне на открито. Тя трябваше да завърши своето изследване и бързо да се изкачи нагоре.
Рен се мушна в един храст. Тръни одраскаха ръцете и краката й. Тя ядосано се дръпна от него и продължи пътя си надолу. Поглеждайки през рамо, можеше да види нещо, което не се забелязваше отгоре. Това беше тъмно петно върху стената — една вдлъбнатина. С усилие сдържа вълнението си. Тя сигнализира на Гарт да разхлаби повече въжето и да я спусне бързо по скалата. Тъмното петно все повече се приближаваше. То беше по-голямо, отколкото тя мислеше — една черна дупка в лицето на скалата. Рен се взря в мрака. Не можеше да види какво лежи вътре, но там имаше и други дупки. Две от тях бяха отстрани, а третата беше замрежена отчасти от храста, скрита в скалното…
Пещери!
Тя даде знак за по-голямо охлабване. Въжето се отпусна и тя се плъзна бавно към най-близките отвори, приближи се към тяхната чернота, присвивайки очи…