Те накладоха сигнален огън в каменната вдлъбнатина на скалния перваз, надвесен над Синия разлив. При залез слънце Гарт използва своя кремък, за да запали подпалките и скоро започнаха да горят и по-големите парчета дърво. Пращейки в тишината, пламъците се извисяваха към небето с червен и златист блясък на фона на отслабващата светлина, Рен доволно се огледа. От гази височина огънят можеше да се види на много мили във всяка посока. Ако там имаше някой, щеше да ги забележи. Рен и Гарт изядоха мълчаливо вечерята си, седнали близо до сигналния огън с очи, вперени в пламъците и мисли, бродещи другаде. Рен откри, че мисли за своите братовчеди Пар, Кол и за Уокър Бо. Чудеше се как ли ги бяха убедили да се нагърбят с поръченията на Аланон. Духът, беше казал на Пар да намери Меча на Шанара. Наредил бе на Уокър да намери друидите и изчезналия Паранор. А на нея заръча да намери елфите. Ако те не стореха това, ако някой от тях се провалеше, тогава видението за един свят, омразен и пуст, което той им бе показал, щеше да стане действителност, а хората от расите, щяха да станат играчки в ръцете на Шадуините. Слабото й лице се изопна и тя отметна разсеяно една паднала къдрица. Шадуините — какво представляваха те? Коглайн беше говорил за тях, размишляваше тя, но всъщност почти нищо не разкри. Историята, която той им разказа в нощта при Рога на пъкъла, беше изненадващо неясна. Създания, образувани във вакуума, възникнал от западането на магията при смъртта на Аланон. Създания, подкрепяни от отклонена от правия път магия. Какво означаваше това?
Рен приключи с вечерята, стана и отиде до ръба на скалата. Нощта беше ясна и небето изпълнено с хиляди звезди. Тяхната бяла светлина пробляскваше върху повърхността на океана, за да образува един великолепен сребрист килим. Рен потъна за известно време в съзерцание на неговата красота, наслаждавайки се на вечерния хлад, освободила се за малко от своите мрачни мисли. Когато дойде отново на себе си, изпита тревога от неясното бъдеще. Нейното тъй добре подредено съществуване изненадващо се бе превърнало в донкихотовско.
Тя се върна при огъня и се присъедини към Гарт. Големият човек нагласяваше донесените от долината спални чували. Те трябваше да спят до огъня и да го поддържат, докато изминат трите дни или докато дойде някой. Конете бяха вързани за дървета в края на долината. Докато не завалеше, спането на открито идеше да е достатъчно удобно за Рен и Гарт.
Гарт предложи да дежури пръв и Рен се съгласи. Тя се уви в своите одеяла и легна край огъня. Наблюдаваше танца на пламъците на фона на тъмнината, захласна се в тяхното хипнотично движение и си позволи да се унесе. Рен мислеше отново за своята майка, за нейното лице и нейния глас в съня и се питаше дали в това има частица истина.
Помни ме.
Защо не можеше да си я спомни? С тази мисъл Рен заспа.
Тя се събуди отново с ръката на Гарт върху рамото си. През годините той беше я будил стотици пъти и тя беше се научила само от неговото докосване да разбира какво чувствува той. Сега то й казваше, че той се безпокои.
Забравила за съня, Рен мигновено скочи на крака. Все още е рано, разбра тя, като хвърли бърз поглед към нощното небе. Огънят продължаваше да гори все така силно до тях. Гарт се беше обърнал с лице към долината. Рен чуваше, че нещо се приближава. Долови драскане, цъкане — звука на нокти върху скала. Каквото и да беше то, не се стараеше да прикрива своето приближаване. Гарт се обърна към нея и й каза със знаци, че само преди няколко минути всичко е било напълно спокойно. Вероятно техният посетител отначало се е придвижвал с котешки стъпки, а после си е променил намерението. Рен не се съмняваше в казаното. Гарт чуваше с носа, с пръстите си и най-вече със своя инстинкт. Макар и глух, той чуваше по-добре от нея.
Някой Рок? — предположи бързо тя, спомняйки си техните нокти. Гарт поклати глава.
Тогава може би е онзи, който Усойницата бе обещала, че ще дойде?
Гарт не отговори. Не беше необходимо. Това, което се приближаваше, беше нещо друго, нещо опасно…
Погледите им се срещнаха и внезапно тя разбра.
Това беше тяхната сянка, която най-после идваше да се разкрие. Звукът от драскането ставаше все по-силен, по-продължителен, като че ли това, което се приближаваше, се влачеше. Рен и Гарт се дръпнаха На няколко крачки от огъня, опитвайки се да пропуснат част от светлината между себе си и техния посетител и да се скрият в мрака.
Рен докосна дългия нож на кръста си. Не беше кой знае какво оръжие. Гарт стисна здраво своята дебела тояга. Съжали, че не се е сетила да вземе и своята, вместо да я оставя при конете.