Вълкообразното създание се върна в кръга на светлината. То се движеше без затруднение, без усилие, оголило зъби в ужасяваща усмивка. Вълкообразното създание. Шадуинът.
Рен внезапно разбра, че те не са в състояние да го убият, че то ще убие тях.
Отстъпи бързо назад, за да застане до Гарт, почти обезумяла, борейки се да запази здравия си разум. Той извади своя дълъг нож и й го подаде. Тя можеше да чуе дрезгавия звук от неговото дишане, но не можеше да се застави да го погледне.
Шадуинът се отправи към тях, атакувайки ги стремително. В последния момент той се насочи към, Гарт. Огромният Скитник посрещна атаката-и я отби, но силата на напора го събори на земята. Ръмжейки, Шадуинът се оказа мигновено над него. Гарт прокара меча между тях, задържайки вълчите челюсти. Гарт беше по-силен от всички мъже, които Рен познаваше. Но не бе по-силен от това чудовище. Вече можеше да види как той губи силите си. Гарт! Тя атакува Вълкообразното създание, забивайки дългия нож в тялото му, но то изглежда не забеляза. Вкопчи се в звяра, мъчейки се да го изтика. Отдолу можеше да зърне тъмното лице на Гарт, обляно в пот и непреклонно. Тя яростно изкрещя.
В този момент Шадуинът се разтърси. Отхвърлена от него, Рен се строполи на земята обезоръжена и безпомощна. Тя се изправи на колена, почувствувала внезапно, че изгаря от огнен пламък. Нещо изгаряше със страшна сила гърдите й (кога ли бе пламнала?). Тя се хвана за дрехите си, мислейки, че се е запалила от огъня. Не, по тях нямаше никакви пламъци, осъзна тя, изобщо нищо, освен…
Пръстите й трепнаха, когато напипаха малката кожена торбичка с цветни камъчета. Те я изгаряха!
С рязко движение Рен извади торбичката и почти без да се замисля какво прави изсипа камъчетата на дланта си.
Те мигновено избухнаха в светлина, замайваща и ужасяваща. Рен установи, че не може да ги пусне. Цветното им покритие изчезна и камъчетата станаха някак… Тя не можеше да намери думата, а нямаше и време за мислене. Светлината се разпростираше и събираше като живо същество. Тя видя как от другата страна на клиринга вълчата глава на Шадуина се отдръпна рязко назад. Рен долови блясъка в очите му. Може би все още имаха шанс да оцелеят, ако…
Рен се задействува по инстинкт, изпращайки само с едно осмисляне светлината шеметно напред. Сиянието набра страхотна скорост и се блъсна в Щадуина. Вълкообразното създание отскочи от Гарт, гърчейки се и пищейки. Светлината го обви. Огънят беше навсякъде, горейки и поглъщайки звяра. Рен го командваше с протегната напред ръка. Магията я ужаси, но тя потисна своя ужас. През нея преминаваше някаква сила — едновременно тъмна и ободряваща. Шадуинът се отбраняваше, борейки се със светлината, като се мъчеше да се отскубне от нея. Но не можеше. Рен нададе триумфиращ вик, когато Шадуинът умиря, наблюдавайки го как експлодира, превърна се на прах и изчезна.
После светлината също изчезна и двамата с Гарт отново бяха сами.
ГЛАВА IV
Рен превързваше чевръсто раните на Гарт. Нямаше счупена кост, но той страдаше от серия дълбоки наранявания по ръцете и гърдите и имаше рани и натъртвания от главата до петите. Той лежеше по гръб на земята, докато тя, коленичила над него, прилагаше лечебните мехлеми и треви, които Скитниците носеха навсякъде. Мургавото му лице беше спокойно. Железният Гарт. Голямото мускулесто тяло трепна един или два пъти, докато тя го почистваше, превързваше и зашиваше, но това беше всичко. Изражението и погледът му с нищо не издаваха нараняванията и болките, които беше издържал.
Сълзи се появиха в очите на Рен и тя наведе глава, за да не може той да ги види. Гарт беше нейния най-близък приятел, а тя за малко щеше да го загуби, Ако не бяха. Елфовите камъни…
Но те се оказаха Елфови камъни. Истински Елфови камъни.
Не мисли за това!
Тя се съсредоточи върху действията си, прогонвайки своите тревожни, плашещи я мисли. Сигналният огън продължаваше да гори, пламъците подскачаха към тъмнината, а дървата пукаха, когато той ги прояждаше с горещината. Рен работеше мълчаливо и чуваше всичко около себе си — бумтенето на огъня, свиренето на вятъра през скалите, плискането на вълните в брега, жуженето на насекомите далеч отзад в долината и съскането от нейното собствено дишане. Като че ли всички нощни звуци бяха усилени стократно, като че ли тя бе поставена в един голям пуст каньон, където и най-лекият шепот имаше ехо.