Лицето на грамадния мъж беше безизразно, но в очите му се четеше болка. Рен почти се пресегна, за да го успокои, и само желанието да научи истината я възпря. Гарт се взираше дълго време в нея, без да отговори. После пръстите му й казаха накратко със знаци.
Аз не мога да ти кажа нищо, което ти сама не момееш да видиш.
— Какво искаш да кажеш? — трепна тя.
Ти имаш черти на елф, Рен. По-силно изразени отколкото на който и да е Омсфорд. Защо мислиш, че това е така?
Тя поклати глава. Не бе в състояние да отговори.
На челото на Гарт се появиха бръчки.
Защото твоите родители, и двамата, бяха елфи.
Рен се взираше, невярваща, в него. Тя изобщо не си спомняше родителите й да са приличали на елфи и винаги беше мислила за себе си като за обикновено момиче Скитник.
— Откъде знаеш това? — попита го смаяна тя.
Каза ми човек, който ги е видял. Беше ми казано също, че за теб би било опасно да знаеш.
— Но сега все пак предпочете да ми го довериш, така ли?
Гарт сви рамена, като че ли да каже: Какво значение има това след тази случка? В каква по-голяма опасност би могла да изпаднеш, ако знаеш? Рен кимна. Нейната майка бе Скитник, а нейният баща Омсфорд. Но и двамата бяха елфи. Как беше възможно това? Скитниците не бяха елфи.
— Сигурен ли си в това? — попита тя. — Елфи, не човеци с елфова кръв, а елфи?
Гарт кимна категорично и добави със знаци: Това беше много ясно.
За всеки, освен за мен, помисли тя. Как беше се случило така, че нейните родители да са елфи? Никой от фамилията Омсфорд не беше елф, а само елфов потомък с някакъв процент елфова кръв. Означаваше ли това, че нейните родители бяха живели с елфите? Означаваше ли това, че те бяха произлезли от тях и че Аланон изпрати, нея да търси елфите, защото самата тя е една от тях?
Рен погледна встрани, завладяна за момент от загадките. Тя видя отново лицето на своята майка, както й се яви в съня — едно момичешко лице от расата на Човека, а не на елфа. Тази част от нея, която беше елф, тези по-характерни черти, не бяха доказателство. А може би тя просто бе пропуснала да ги забележи? Ами нейният баща? Странно, мислеше тя. Той никога не изглеждаше много важен в нейните размишления, никога не се чудеше толкова какъв ли е бил, просто не й изглеждаше така реален и тя нямаше представа защо. Той беше за нея без лице. Беше невидим. Рен отново погледна Гарт. Той търпеливо чакаше.
— Ти не си знаел, че оцветените камъчета са били Елфови камъни, така ли? — попита за последен път тя. — И си нямал представа какво представляват?
Да.
Ами ако ги бях изхвърлила? — запита се сърдито Рен. Как щеше да се осъществи тогава съдбата, отредена й от нейните родители (които и да бяха те)? Но тя знаеше отговора на този въпрос. Никога не би се отказала от оцветените камъчета, които бяха единствената й връзка с нейното минало и всичко, което трябваше да й напомня за родителите. Нима са разчитали на това? Защо всъщност й бяха дали Елфовите камъни? За да я предпазват ли? От какво? От Шадуините? От нещо повече ли? От нещо, което дори не е съществувало, когато тя се е родила?
— Защо мислиш, че са ми били дадени тези камъни? — попита тя Гарт, истински смутена.
Гарт погледна надолу за момент и после отново вдигна очи. Неговото огромно тяло се размърда.
Може би за да те защитават докато търсиш елфите, каза със знаци той.
Рен гледаше озадачена. Тя не беше помислила за тази възможност. Но откъде можеха нейните родители да знаят, че тя ще тръгне да търси елфите? Или те просто знаеха, че тя един ден ще подири своите собствени корени и че ще настоява да разбере откъде произхожда и кои са нейните събратя?
— Гарт, не разбирам — призна му тя. — Каква е цялата тази работа?
Но грамадният мъж само клатеше глава и гледаше тъжно.
Те останаха на пост през цялата нощ, единият дремещ, а другият буден, докато накрая на източния хоризонт просветля зората. Тогава изтощеният Гарт заспа и не се събуди до пладне. Рен седеше, взирайки се в необятната шир на Синия разлив, премисляйки изводите си от новооткритата мощ на Елфовите камъни. Това са Елфовите камъни на Ший Омсфорд, реши тя. Рен беше чувала достатъчно често описанието им, вслушвайки се в разказите за тяхната история. Те принадлежаха на този, на когото бяха дадени, а те бяха дадени на фамилията Омсфорд и после, по общо мнение, били загубени. Но може и да не са. Може да са просто изчезнали в даден момент. Това беше възможно. Много поколения се бяха сменили във фамилията Омсфорд след Брин и Джеър. Изминали бяха триста години, достатъчно време да се загубят следите на магията, дори на една така лична и мощна магия, каквато бяха Елфовите камъни. Имало е време, когато никой не е могъл да ги използува, припомни си тя. Само създания с достатъчно елфова кръв можеха безнаказано да призоват магията. Уил Омсфорд е пострадал по този начин. Използването на камъните от него е станало причина да погълне част от тяхната магия. Когато неговите деца Брин и Джеър се родили, магията се трансформирала в Молитвената песен. И така, може би, някой от фамилията Омсфорд е решил да върне Елфовите камъни на тези, които биха могли да ги използват без опасност за себе си — на елфите. Така ли бяха намерили своя път към нейните родители?