Рен остави Жезъла на земята и извади Елфовите камъни. После протегна напред ръката, в която ги държеше и изпрати бялата магия да прореже небето открай докрай. Появи се ярък блясък на фона на сивия здрач. Светлината проблесна като огън и изчезна. Те стояха и я гледаха, наблюдавайки как падаше мракът и слънцето обагряше небето, докато изчезваше от погледите им.
Зад тях преследвачите започваха да се събират. Демоните бяха се спуснали от височините. Тъмните създания или ги преследваха, или бяха привлечени от магията. Сенките им напираха на границата на здрача, ръмжейки, зъбейки се и приближавайки се бавно и неотклонно. Рен и нейните спътници бяха уловени в клопка върху скалния масив, притиснати към слускащия се към океана отвес. Рен чувствуваше скърцането на своите кости, шума от дишането си и напускащите я сили. Не можеше да разчита, че Тайгър Тай ще ги чака толкова дълго. Наивно бе да се надява на това. Все пак тя отказваше да изостави единствената надежда, която им оставаше. Ако бе необходимо, Рен щеше да използува магията още веднъж. Поне още веднъж. Защото от нея едва ли бе останало достатъчно, за да ги запази още една нощ. Нито тя, нито който и да е от спътниците й имаше сили за това.
Трис излезе напред, за да пресрещне сенките между дърветата, слаб, но твърд, с висяща неподвижно счупена ръка и вдигнат меч в другата.
— Стойте зад мен — нареди той.
Секундите отминаваха бързо. Цветовете на западния хоризонт избледняха до сиво. Здрачът стана бледо пепеляв.
— Виж там! — извика предупреждаващо Стреса. Нещо изскочи от тъмнината. Някаква масивна фигура връхлетя върху Трис, събаряйки го на земята. Една друга бързаше след нея, а Стреса ги обсипа с бодли. Рен разлюля Елфовите камъни и изпрати магията напред, обгаряйки най-близките демони. Те извикаха и се отдръпнаха. Трис лежеше в безсъзнание на земята. Рен се отпусна изтощена на колена. — Сссттт ставай! — измърмори отчаяно Стреса. Няколко уродливи форми се отделиха отново от останалите и започнаха бавно да се приближават. — Стани!
В този миг писък разцепи тишината. Звучеше като предсмъртен човешки вик. Една огромна сянка прекоси скалния масив. Нокти на хищник разклатиха клоните на дърветата и накараха нападателите да се пръснат в тъмнината. Рен се взря нагоре безмълвна и невярваща на очите си. Нали не я лъжеха очите…? Сянката, хвърляна от черните, мощни и остри криле се отдалечи и от гърлото на птицата се изтръгна още един писък.
— Дух! — извика Рен, познавайки го. Рокът се върна обратно и кацна на ръба на скалния масив, биейки лудо с крила.
Някаква малка, пъргава фигурка скочи долу, викайки и крещейки като обезумяла.
— Хей, оттук, побързайте! Те скоро ще се опомнят!
— Тайгър Тай!
И когато Рен помогна на Трис да се изправи на крака и се забърза да посрещне дребния мъж, тя видя същия Тайгър Тай, който бе запомнила от срещата им преди седмици, сбръчкан и усмихващ се — едно плашило от кости и кожа, груби, готови да помогнат ръце и живи светли очи. Той погледна Рен, нейните спътници и жезъла Рухк, който тя носеше и се засмя.
— Рен Елеседил! — приветства я той. Ти удържа на думата си, момиче! Върна се обратно от смъртта, за да ме намериш и ми докажеш, че в края на краищата си успяла да изпълниш своята мисия! Хадес! Ти трябва да си твърда като стомана!
Рен беше твърде щастлива, че го вижда, за да не се съгласи с него.
После той ги накара да побързат с качването на гърба на Дух, но само след като хвърли остър поглед към Стреса и категорично предупреди комбинираната котка, че е най-добре да запази бодлите за себе си. Мърморейки нещо по адрес на избраните от Рен спътници, Тайгър Тай обви комбинираната котка в една кожа и й помогна да се качи. Въпреки че Стреса остана неподвижна и послушна, очите й се стрелкаха с любопитство. Рен привърза Фавн към гърба си, покатери се на Дух и изтегли полуизпадналия в безсъзнание Трис пред себе си, където можеше да го придържа. Тъй като ръцете й щяха да бъдат заети, Рен пъхна жезъла Рухк в хамута под краката си. Двамата с Тайгър Тай действаха бързо, гонени от надигащото се в притъмнелите дървета ръмжене и от своя страх от скритите там създания. Два пъти черни фигури се стрелкаха от сенките, канейки се да нападнат, но всеки път гневният писък на Дух ги караше отново да се отдръпват. Изглеждаше като че ли качването ще продължи безкрай, но накрая те се настаниха. След като провери набързо предпазните ремъци, Тайгър Тай скочи на гърба на Рока.