— Хайде, давай нагоре, стара птицо! — извика буйно той.
С един последен крясък Дух разпери големите си криле и се вдигна във въздуха. Малка група демони излезе от укритието си и в един отчаян последен опит се втурна да ги хване, хвърляйки се от ръба на скалния масив. Няколко от тях се задържаха за перата на Рока, теглейки голямата птица надолу. Но Дух се разтърси, изви се и се наклони и нападателите паднаха в тъмнината. Когато Рокът излезе над Синия разлив и започна да се издига, Рен хвърли един последен поглед назад. Мороуиндъл представляваше нажежена пещ в черната нощ, целият в мъгла, пара и пепел, кратерът на Килешан бълваше потоци разтопени скали и към океана се стичаха огнени реки. Рен затвори очи и повече не погледна назад. Тя изобщо не можеше да определи колко дълго бяха летели тази нощ. Може би часове, а може би само минути. Рен беше се вкопчила здраво в Трис и в предпазните ремъци, като се мъчеше да остане будна, макар да бе изтощена до безчувственост. Ръцете на Фавн бяха обвити около шията й, топли и рунтави и тя усещаше неспокойното дишане на дървесния пискун във врата си. Някъде отзад мълчаливо седеше Стреса. Рен чу един или два пъти Тайгър Тай да й вика, но думите му се губеха във вятъра, а тя не си правеше труда да се опита да отговори. В тези минути споменът за Мороуиндъл плаваше като призрак пред очите й. Видението беше грубо и неотслабващо, един кошмар, който никога нямаше да избледнее в съня й.
Когато се приземиха, все още беше нощ, но небето над нея беше ясно и ведро. Дух бе кацнал на някакъв малък, позеленял от растителност атол. Приятен мирис на цветя се носеше във въздуха. Рен вдъхна с благодарност този аромат, докато се плъзгаше по широкия гръб на Рока, после посегна с вкочанени ръце за Трис и след него за Стреса. Представи си, мислеше замаяна тя, отново виждам луна и звезди, една нощ, осветена от тяхната светлина и никаква мъгла или омара, никакъв огън.
— Ето оттук, момиче — посъветва я кротко Тайгър Тай, хващайки ръката й.
Той я поведе към някакво кътче земя със сочна зеленина, където тя легна и мигновено заспа.
Слънцето беше червено на хоризонта, когато Рен отново се събуди, едно алено кълбо, което се издигаше от обагрените в тъмночервено води на океана и навлизаше в притъмнялото от буреносни облаци небе. Бурята и светкавиците изглежда обхващаха само точно очертан периметър от небето и земята. Рен се надигна на лакът и се взря в странното явление, питайки се как е възможно то.
В този момент Тайгър Тай, който продължаваше да я наблюдава, прошепна:
— Спи, мис Рен. Още е нощ. Това там е Мороуиндъл, целия в пламъци. Изгаря отвътре навън. Килешан поглъща всичко. Мисля, че скоро няма да остане нищо.
Рен заспа и когато се събуди отново, беше вече пладне. Слънцето се бе издигнало високо в безоблачното синьо пространство над главата й, въздухът бе топъл и ароматичен, а пеенето на птиците се открояваше на фона на шума от блъскащите се в скалите океански вълни. Фавн цвърчеше някъде наблизо. Тя стана, за да види къде е и откри дървесния пискун да седи върху една скала и да дърпа някакво пълзящо растение, за да гризне листата му. Трис продължаваше да спи, а Стреса не се виждаше никъде. Дух седеше на ръба на една канара, а острият му поглед бе вперен в пустите води.
Тайгър Тай се появи иззад птицата, движейки се с лека походка. Той й подаде една торба с плодове и хляб и й направи знак да се отдалечи от спящия Трис. Рен стана и те отидоха да седнат в сянката на една палма.
— Отпочина ли си вече? — попита той, а тя кимна утвърдително. — Хапни от тези неща. Сигурно умираш от глад. Изглеждаш така, сякаш не си яла дни наред.
Рен благодари и похапна, после пое една стомна с бира, която той й подаде и пи, докато не й се стори, че ще се пръсне. Фавн се обърна, наблюдавайки я с живите си и любопитни очи.
— Ти изглежда си намерила няколко нови приятели — каза Тайгър Тай, когато тя свърши. — Познавам елфа и комбинираната котка по име, но как се нарича този?
— Името му е Фавн. Той е един дървесен пискун. — Рен го погледна в очите. — Благодаря ти, че не ни изостави, Тайгър Тай. Аз разчитах на теб.
— Ха! — изсумтя той. — Как щях да пропусна възможността да разбера какво е излязло от цялата тази работа! Но признавам, че понякога ме обземаха съмнения, момиче. Мислех, че глупостта ти може да е надминала твоя ентусиазъм. И като че ли за малко не е станало точно така.
— За малко — съгласи се тя.