— Дом! Ссспппх! — Комбинираната котка беше поразена.
— Какво ще правим тук, ако мога да попитам? — озъби се Тайгър Тай, неспособен повече да се сдържа.
— Това, което ме помоли духът на Аланон — отвърна Рен.
Тя се пресегна към хамута на Дух и освободи жезъла Рухк. Ореховата дръжка беше обезобразена и изцапана, а лъскавата някога повърхност — потъмняла и издраскана. Закрепен между зъбците в единия край, Лоденът светеше с мрачна упоритост на отслабващата светлина.
Рен постави Жезъла с долния му край върху земята и го хвана пред себе си с две ръце. Очите й бяха вперени в камъка, а мислите й пътуваха отново назад към Мороуиндъл, към безкрайно дългите дни на мъгли и мрак, на демони и Шадуини, на чудовищата и клопките и на породения от магията на елфите ужас. Островният свят се надигаше от спомените и я прибираше в себе си, един обезумял, обречен любовник, твърде опасен, за да бъде държан от когото и да е. Лицата на мъртвите дефилираха пред нея: Еленро Елеседил, на която бе предоставена грижата за елфите; Еоуен, която бе видяла твърде много от бъдещето; Орин Страйът, който беше неин приятел; Гавилан Елеседил, който можеше да й бъде близък; нейните защитници Корт и Дал и Гарт, който въплъщаваше всички тези неща. Рен ги приветства мълчаливо и почтително, обещавайки на всеки от тях, че ще се отблагодари за всички жертви, че тя ще оправдае даденото й доверие, каквото и да й струва това.
Рен затвори очи и изключи миналото, после ги отвори и се взря в лицата на тези, които бяха се събрали около нея. Усмивката й заприлича за момент на усмивката на нейната баба.
— Трис, Стреса, Тайгър Тай и ти, мъничък Фавн, сте сега най-добрите ми приятели и ако можете, аз бих желала да останете с мен, да бъдете с мен толкова дълго, колкото пожелаете. Аз няма да ви задържам, теб също, Трис. Няма по никакъв начин да ви задължавам. Моля ви вие свободно да решите.
Никой не проговори. Неувереност и леко смущение се четеше в техните очи. Фавн излезе бавно напред я задърпа тревожно за крака.
— Няма да те оставя, мъниче — каза тя и махна ръка на другите. — Елате с мен.
Те прекосиха Каролан — момичето, елфът, Летящият ездач, неговият Рок и двете същества от Мороуиндъл — оставяйки своите сенки в праха зад себе си.
Птича песен се разнесе от дърветата и стръмните скали, когато се стъмни, а Рил Сонг се пенеше непрекъснато отдолу. Когато достигнаха ръба на отвесния скален масив, Рен се обърна и се отдалечи на няколко крачки, така че другите да останат зад нея. Тя беше се обърнала назад към гората в другия край на скалния масив, назад към настъпващата нощ. Над дърветата започнаха да се появяват звезди, като ярки точици на фона на сгъстяващия се мрак. Ръцете й стиснаха по-здраво жезъла Рухк. Дни наред Рен бе очаквала този момент и сега, когато беше вече тук, тя откри, че не е нито неспокойна, нито въодушевена, а само уморена. Някога беше се питала дали ще бъде в състояние да събуди магията на Лодена, когато му дойде времето, какво щеше да реши, как щеше да се чувствува. Напразно съм се съмнявала, мислеше Рен. Тя не чувствуваше вече никакво колебание. Вероятно винаги е знаела, че ще може. Или въпросът бе намерил своя отговор някъде по пътя. Във всеки случай това вече нямаше значение. Рен беше вътрешно спокойна. Знаеше дори как действува магията, въпреки че нейната баба никога не беше й обяснявала. Дали защото не беше необходимо или защото обяснението бе инстинктивно? Рен не беше сигурна. Достатъчно беше, че тя трябваше да призове магията и че най-сетне бе решила да го стори.
Рен издишваше топлия въздух, сякаш рисуваше в слабата светлина и се вслушваше в биенето на сърцето си. После тя удари жезъла Рухк в земята, завъртайки го в ръцете си и забивайки го по този начин в почвата. Земна магия, беше й казала Еоуен. Цялата елфова магия беше земна и силата й се извличаше от земните недра. Каквото беше дошло оттам, трябваше непременно да бъде върнато.
Погледът на Рен беше взрян във фацетките на Лодена. Светът около нея стана тих и неподвижен.
Ръцете й разхлабиха хватката около Жезъла, а пръстите й докоснаха леко чворестото полирано дърво като с любовна милувка. Рен знаеше, че е достатъчно само да ги повика. Само да си помисли за това, нищо повече. Само да го пожелае и да отвори съзнанието си за факта на тяхното съществуване, за техния живот в затвореното пространство на Камъка. Не го премисляй, не се съмнявай в него. Призови ги. Върни ги обратно. Покани ги.
Да. Ще го направя.
Лоденът блесна ярко, като фонтан бяла светлина на фона на мрака. Тя изскочи напред като огън и после нарасна с ослепителна сила. Рен почувствува жезъла Рухк да трепери в ръцете й и да се загрява. Тя го стисна здраво. Рен присви очи срещу силната светлина и после ги сведе, за да останат в сянка. Светлината се издигна и започна да се разпростира. В нея имаше форма и движение. Изведнъж се появи вятър, който изглежда дойде от нищото. Той профуча над стръмния скален масив, помитайки светлината и понасяйки я през голото пространство към дърветата и скалите и после отново обратно, разпростирайки я открай докрай. Рен се опита да погледне назад към своите спътници, за да се увери, че са в безопасност, че магията не им е навредила, но изглежда не можеше да си обърне главата. Сега ръцете й бяха вкопчени здраво в жезъла Рухк и тя беше присъединена към него, обхваната от действието на магията и предадена изцяло на нея.