Светлината изпълни плоскостта на скалния масив. Тя се усилваше все повече и се издигаше, докато дърветата и ограждащите го скали не изчезнаха напълно и докато небето не бе обвито от нея и всичко не стана сребристобяло. Чу се пукане, разчупване на земя и скали и шум от разполагането на нещо тежко. През цепките на очите си тя можеше да види как силуетите в светлината нарастват и добиват форма на сгради и дървета, на шосета и алеи, как се появяват тревни площи и паркове. Арборлон се връщаше към живот. Рен наблюдаваше неговото материализиране, сякаш го виждаше през шибан от дъжд прозорец, мъглив и неясен. В неговия център, подобно на блестяща в мъглата арка от сребрист и червен цвят, беше Елкрис. Тя почувствува, че силата й започва да отслабва, че мощта на магията я изсмукваше от нея, за да я използва и установи, че с усилие се държи на крака. Бялата светлина се вихреше и въртеше като облаци пред буря, събирайки сила и накрая й се стори, че всичко около нея ще избухне с гръмотевичен рев. После светлината започна да отслабва. Тя намаляваше постепенно, преминавайки обратно в мрак като вода, която попива в пясък.
Всичко беше завършило, Рен знаеше това. В леката мъгла тя можеше да види Арборлон, можеше дори да различи хората, които стояха на групи по края на светлината, взирайки се да видят какво има отвъд нея. Рен бе изпълнила молбата на своята баба и на Аланон и всички чужди заръки, но не и това, което сама си бе поставила за задача. Защото изобщо не бе достатъчно просто да се възстановят елфите и техният град на Западната земя, да бъде пренесен на територията на Четирите земи родът им, завръщащ се от доброволно изгнание. Не и след всичко, станало на Мороуиндъл. Не и след като знаеше истината за Шадуините. Не и докато живееше с ужаса от вероятността магията отново да бъде използвана погрешно. Животът на елфите бяха й бе поверен и в друг смисъл: тя самата трябваше да ги възкреси.
Рен стисна здраво жезъла Рухк и изпрати остатъка от неговата магия в светлината, прегаряйки надолу в земята всичко, което бе останало от нея; всичко, което някога е съществувало. Тя я пресуши с една последна ярост, която изпрати с експлозии огъня в трепкащия въздух. Той профучаваше като мълнии, като низ от светкавици. Рен не спря, докато не го изразходва докрай. Тя изпразни Жезъла и Камъка, изгаряйки енергията, докато и последната частица от нея не проблесна и изчезна.
Мракът се върна. За миг в нощния въздух увисна лека мъгла, после се разпръсна на прашинки, които започнаха да се утаяват. Рен проследи тяхното движение и видя под краката си трева, каквато нямаше преди. Тя започна да усеща и аромата на дървета и цветя, на горяща смола, на готвена храна, на дърво и желязо и на живот. Рен погледна отвъд тъмната линия на жезъла Рухк към града, към завърналия се Арборлон и към осветените от лампи сгради, улици и алеи с дървета от двете страни, простиращи се надлъж и шир като тъмни ленти.
А пред нея стояха хилядите елфи, събрали се в края на града. Те се взираха с широко отворени очи и се чудеха. Елите Ловци стояха най-отпред с извадени оръжия. Рен се обърна към тях и видя, че погледите им са съсредоточени в нея и в Жезъла, който държеше. Тя забеляза мърморенето на невярващия на очите си Тайгър Тай, Трис, който идваше, за да застане до нея, Стреса и Фавн. Рен чувствуваше тяхната топлина по гърба си и по леките докосвания до нейната кожа.
Барсимон Оридио и Итън Шарт излязоха от тълпата и пристъпиха бавно напред. Те спряха, когато се доближиха на разстояние дузина фута. Изглежда никой от тях не беше в състояние да говори.
Рен престана да се обляга на жезъла Рухк и се изправи. Тя за първи път вдигна поглед към Лодена. Блясъкът на фацетките бе изчезнал в мрака. Магията беше се върнала в земята, а Лоденът бе се превърнал в обикновен камък.