— Уокър? — попита Коглин.
Другият не отговори. Когато се приближи на дузина, фута, той спря. Ръмженето на Мърко замря до тежко дишане. Мъжът вдигна ръка и дръпна назад качулката.
— Кажи ми какво виждаш? — попита Уокър Бо.
Коглин се взря в него. Това беше Уокър и все пак не беше той. Чертите на лицето му бяха същите, но той беше някак си по-едър и въпреки бялата си кожа изглеждаше черен като мокра пепел, а хвърляната от него сянка бе толкова тъмна, сякаш поглъщаше всяка приближаваща се светлина. Тялото му дори под дрехите изглеждаше като покрито с броня. Дясната му ръка продължаваше да липсва, а в лявата държеше Черния камък на елфите.
— Кажи ми — помоли го отново Уокър.
Коглин се взря в очите му. Те бяха унили, студени и бездънни, и той имаше чувството, че гледат право през него.
— Аз виждам Аланон — отвърна стареца.
Една тръпка премина по тялото на Уокър и изчезна.
— Той вече е част от мен, Коглин. Ето кого бе оставил той да пази замъка, когато го е изнесъл от Четирите земи; ето кой ме чакаше в мъглата. Те бяха всички там, всичките друиди — Галафил, Бремен, Аланон, всичките. Ето как те предават своето знание един на друг — като присъединяват духа към плътта. Бремен го е носил цялото, когато е останал последен от друидите. Той го е предал на Аланон, който на свой ред го предаде на мен. — Очите му светеха. В тях имаше пламъчета, неразбираеми за Коглин. — На мен! — извика изведнъж Уокър Бо. — Предадоха ми своите учения, наука, история, лудост. — всичко това, на което аз не вярвах и избягвах толкова дълго време. Аланон го даде всичкото на мен!
Уокър трепереше и Коглин изведнъж се уплаши. Този мъж, който познаваше така добре, негов ученик и понякога негов приятел, беше станал вече друг, един човек, който беше преобразен така из основи, както денят сменя ноща.
Уокър стисна по-силно Черния камък на елфите и го повдигна пред него.
— Работата е свършена, старче, и нищо не може да бъде отменено. Аланон възвърна своя друид и своя замък обратно в света на хората. Даденото ми от него поръчение е изпълнено. А той вложи душата си в мен. — Ръката му се сниши като натискаща върху земята тежест. — Той смята да преобразува друидите чрез мен. Наследството на Брин Омсфорд. Той ми предава своята сила, наука, разум, история. Дава ми дори своето лице. Погледни ме и ще го видиш. — Тъмните му очи се взираха в далечината. — Аз обаче си имам своя собствена сила, с която съм се сдобил, преживявайки подготвените ми от него ритуали и ужаса да разбера какво означава да станеш друид. Аз не бях преобразуван напълно дори в това отношение. — Уокър погледна втренчено Коглин, после пристъпи напред и постави ръка върху слабите му рамена. — Ти и аз, Коглин — прошепна той. — Миналото и бъдещето. Ние сме всичко, което е останало от друидите. Интересното е да се види, дали ще можем да бъдем по-различни от тях.
Той бавно обърна стареца и те тръгнаха заедно обратно по коридора. Мърко погледна за миг след тях, подуши пода, където бе стоял преди малко Уокър Бо, сякаш се опитваше да идентифицира миризмата и после предпазливо ги последва.