Тя остави мисълта си незавършена. Липсваха й заключителните думи.
Магията на елфите, призована отново от приказното време, закриляше града, но беше започнала вече да отслабва. Ароматът на цветята в Градината беше приглушаван от острата миризма на вулканичните газове от Килешан, проникващи тук-таме през външната бариера на Кийл. Нощните птици пееха тихо от дърветата, но дори тук техните песни бяха конкурирани от гърлените звуци на тъмните създания, които се спотайваха отвъд градските стени в джунглите и блатата и чакайки, напираха срещу Кийл. Чудовищата.
Алеята, която тя следваше, свършваше в най-северната част на Градината върху един нос, от чиято височина се виждаше нейният дом. Прозорците на двореца бяха тъмни. Хората вътре спяха. Всички, освен нея. Отвъд лежеше градът — домове и магазини, сгушени зад защитната преграда на Кийл като уплашени животни, свили се в своите колиби. Нищо не се помръдваше, като че ли бяха парализирани от страх да не би движението да ги издаде. Тя поклати тъжно глава. Арборлон беше един остров, обграден от врагове. Отвъд, на изток, над града се издигаше Килешан. Той представляваше една огромна назъбена планина, образувана от скали от лава при изригванията през вековете. Вулканът дремеше само допреди няколко години, но сега беше жив и неспокоен. На север и на юг растеше джунглата, Гъста и непроходима, тя се простираше като зелена плетеница чак до бреговете на океана. На запад, под склоновете, върху които беше разположен Арборлон, лежеше Роуен, а отвъд нея беше стената на Черния корниз. Всичко това не принадлежеше на елфите. Някога, преди идването на Човека, целият свят беше техен. Някога нямаше място, недостъпно за тях. Дори по времето на друида Аланон, само преди триста години, цялата Западна земя беше тяхна. Сега териториите им бяха сведени до това малко пространство, обградено от всички страни. Те бяха затворени между стените на своята отслабваща магия. Всички, които бяха останали, бяха уловени в тази клопка.
Тя се взря в тъмнината отвъд Кийл, представяйки си какво дебне там. Мигновено си помисли за иронията на техния жребий — елфите бяха станали жертва на своята собствена магия, и мъдрост, на погрешно осъществените планове и на опасностите, които бяха пренебрегнали. Как можеха да бъдат толкова глупави? Долу, далеч от мястото, където стоеше, близо до края на Кийл, където той подпираше втвърдената лава на някой по-дълъг поток, внезапно се появи светлина — една огнена струя, последвана от бърза ярка експлозия и крясък. Чуха се кратки викове и после настъпи тишина. Още един опит за пробиване на стената и още една смърт. Сега, когато съществата ставаха все по-дръзки и магията продължаваше да отслабва, това се случваше вече всяка нощ. Тя погледна назад към мястото, където върхарите на Елкрис се издигаха над дърветата в Градината и приличаха на жив навес. Дървото беше защитавало; елфите толкова дълго време и от толкова много неща. То се обновяваше и възстановяваше. Беше му дадено спокойствие. Но не можеше вече да ги защитава и да ги предпазва от новата заплаха. Безсилно бе срещу тях самите.
Тя стисна предизвикателно жезъла Рухк и почувствува магията да избликва отвътре, стопляйки дланта и пръстите й. Жезълът беше дебел, чворест и полиран до блясък. Той беше издялан от черно орехово дърво и пропит с магията на нейните хора. Към върха му беше закрепен Лодена — бял блясък сред мрака на нощта. Тя можеше да види отражението си в неговите стенички. Можеше да почувствува влиянието му. Жезълът Рухк беше давал сила на владетелите на Арборлон повече от едно столетие. Но Жезълът не можеше да защитава и елфите.
— Корт — повика го тихо тя.
Личната охрана се материализира до нея.
— Остани за малко с мен — каза тя.
Те стояха без да говорят и гледаха към града. Чувствуваше се невъобразимо самотна. Нейните хора бяха заплашени от унищожение. Трябваше да направи нещо, каквото и да било. Ами ако сънищата не показваха вярно? Какво щеше да стане, ако виденията на Еоуен Сирайс бяха погрешни? Това, разбира се, никога не беше се случвало, но залогът беше толкова голям! Тя гневно присви устни. Трябваше да вярва. Беше необходимо тя да вярва. Виденията щяха да станат реалност. Момичето, кръв от нейната кръв, щеше да се появи при тях според предсказанието. Момичето щеше да дойде. Но щеше ли дори то да бъде достатъчно? Тя отхвърли този въпрос. Не можеше да си го позволи. Не можеше да се отдаде на отчаянието си.