Нека, помисли дръзко тя.
Въздухът стана неподвижен, когато дори ръменето спря и остана само мъглата. Времето течеше. Звуците намаляваха и затихваха и се създаваше усещането, че всичко там в мрака дебне в очакване, че всичко наблюдава, Тя чувствуваше, че сенките в края на нахлуващата мъгла бяха изчезнали. Гарт тихо похъркваше. Тен размърда вкочаненото си тяло, но не направи усилие да стане. Приятно й бе да усеща дървото зад гърба си и притиснатия до нея Гарт. Мразеше обаче това, че островът я кара да се чувствува уязвима и незащитена. Просто не съм свикнала, каза си тя. Всичко идваше от непознатостта на терена, от откъсването от дома и от спомена за предупреждението на Тайгър Тай, че тук има чудовища. Щеше да мине време, докато привикне към…
Рен не довърши мисълта си, защото видя силуета на нещо огромно да се появява в края на мъглата. То повървя малко на два крака, после се отпусна на четири. Създанието спря и тя разбра, че гледа към нея. Космите на врата й настръхнаха и тя бавно-отпусна ръка надолу, докато пръстите й не обхванаха дръжката на дългия нож на кръста й. Рен чакаше. Съществото, което я наблюдаваше, не се помръдна. Изглеждали то изчакваше.
После тя забеляза появяването на още една сянка, подобна на първата. И трета. И четвърта. Те се събираха в тъмнината и замираха неподвижни, невидими и с блестящи очи. Рен бавно си пое дълбоко въздух. Помисли да събуди Гарт, но си каза, че би могла да почака само още една минута, само колкото да види какво ще се случи.
Но нищо не се случваше. Минутите бавно пълзяха, а сенките оставаха на местата си. После тя се попита, дали не се промъкваха зад нея, където не можеше да ги види, докато стигнат достатъчно близо, за да… Рен се обърна бързо и погледна. Там нямаше нищо. Поне в обсега на нейното зрително поле.
Рен отново се обърна. Изведнъж разбра, че създанията в тъмнината чакаха да видят какво ще прави тя, опитвайки се да установят колко е опасна. Ако стои там достатъчно дълго, те щяха да станат нетърпеливи и да решат да я изпитат. Питаше се колко време разполага. Питаше се какво би й коствало да ги обезкуражи. Ако чудовищата бяха вече тук, само на три денонощия път от брега, те щяха да идват вече и всяка нощ да наблюдават и чакат. А щеше да има и други. Това беше сигурно.
Кръвта на Рен започна да пулсира във вените й, движейки се така бързо, както нейните мисли. Заедно, Гарт и тя, бяха достойни противници за повечето създания, но те не можеха да си позволят лукса да се бият с всички, които им се изпречеха на пътя.
Сенките започнаха отново да се движат неспокойно. Рен чуваше мърморенето — не точно думи, но нещо. Тя усещаше движението навсякъде около себе си, нещо различно от сенките, създания, които не можеше да види. Обитателите на джунглата бяха ги открили и се събираха. Чу ръмжене, ниско и заплашително. До нея Гарт се размърда в съня си и се обърна на другата страна. Рен почувствува лицето си да пламти.
Направи нещо, прошепна на себе си Рен. Трябва да направиш нещо. Знаеше, без да гледа, че сенките бяха вече зад нея. Усети парене на гърдите си.
Почти без да мисли Рен бръкна в своята туника и извади кожената торбичка с Елфовите камъни. Бързо, неискайки да мисли за това, което прави, тя изтърси камъните на дланта си и ги стисна в шепата. Рен можеше да почувствува как сенките я наблюдаваха.
Само едно загатваме за това, което те могат да направят, ще бъде достатъчно, каза си тя.
Рен протегна напред ръка и леко открехна длан. Синьото сияние на Елфовите камъни се засили. То се събра, като студен огън, и се излъчи напред на гънки ленти, за да сондира тъмнината.
Сенките мигновено се изпариха. Те изчезнаха така бързо и така напълно, като че ли никога не са били там. Звуците замряха. Светът стана като вакуум, а двамата с Гарт бяха всичко, което бе останало в него. Тя отново затвори плътно пръсти и отдръпна ръката си. Сенките, каквото и да представляваха, знаеха нещо за магията на елфите. Инстинктивно усети, че това е така.
Рен бе обзета от внезапна горчивина. Тя беше твърдяла упорито, че Елфовите камъни не са част от нейния живот. О, не, в никакъв случай. Те принадлежаха на някой друг, не на нея. Как побърза да заяви това. А колко бързо беше се обърнала за помощ към тях в момента, в който се почуствува застрашена Рен плъзна Камъните обратно в техния калъф и го мушна отново под туниката си. Нощта беше тиха и спокойна. В мъглата нямаше никакво движение. Създанията, които живееха на Мороуиндъл, бяха отишли да търсят по-лесна плячка.