Выбрать главу

Само ако подозренията на Гарт не се окажеха правилни и комбинираната котка не играеше някаква игра. Не се доверявай на никого, беше я предупредила Усойницата.

Рен се поколеба за момент, обмисляйки нещата. После реши да игнорира предупреждението.

— Приемаме сделката — обяви внезапно тя. — Мисля, че това е една добра идея.

Комбинираната котка разпери бодилите си за поздрав.

— Хрруулл. Предполагах, че ще я приемете. — каза тя и се прозя.

После се протегна пред тях по цялата си дължина и удобно положи глава върху лапите.

— Не ме докосвайте, докато спя — посъветва ги тя. — Ако го сторите, ще свършите с лице, пълно с бодили. Не бих искала нашето съдружие да завърши по такъв начин. Пхффтт.

Преди Рен да успее да предаде докрай предупреждението на Гарт, очите на Стреса бяха се затворили и комбинираната котка беше заспала.

Рен остана първа да дежури и после спа дълбоко чак до сутринта. Събуди се, когато се размърда Стреса — от шумоленето с бодли и драскането на нокти върху дърво. Тя стана със замъглено съзнание и сърбящи я очи. Чувствуваше се слаба и несигурна, но надмогна своето неразположение, когато Гарт й подаде меха с бирата и малко хляб. Тя знаеше, че провизиите им бързо намаляват. Голяма част от тях просто се развалиха. Скоро трябваше да потърсят храна. Рен се надяваше, че въпреки странните си хранителни навици. Стреса може да им помогне в подбора на това, което ставаше за ядене. Тя сдъвка залък хляб и го изплю. Имаше вкус на мухъл.

Стреса се измъкна навън и Скитниците я последваха, изпълзявайки от хралупата на дървото и стъпвайки на краката си. Мускулите им бяха се схванали и ги боляха. Пукването на зората представляваше слаба сива омара, процеждаща се през върховете на дърветата и едва успяваща да проникне през полегналия на земята мрак. Мъглата се въртеше из джунглата като разбърквана супа в тенджера за готвене, а въздухът на нивото на терена беше неподвижен и мъртвешки. Разни създания се движеха в зловонните води на блатата, клоаките и по падналите дървета, служещи им за мост, като местещи се силуети в полумрака. Звуци долитаха глухо от сенките и висяха предизвикателно в очакване.

Те тръгнаха в слабата светлина със Стреса начело, която се влачеше тромаво като търкаляща се маса бодли. Те се движеха бавно, без да спират в сутрешните часове, а мъглата ги обгръщаше на всеки завой като безцветна обвивка с мирис на смърт. Светлината премина от сива към сребриста, но остана слаба и се разсейваше около стволовете на дърветата. Нишки от паяжини на Уистерона се увиваха около клоните и пълзящите растения, а отвсякъде висяха примки, чакащи да паднат. Самото чудовище не се появяваше, но неговото присъствие можеше да се почувствува в тишината, която цареше навсякъде.

По-късно сутринта неразположението на Рен се засили. Гадеше й се и бе започнала да се поти. От време на време не можеше да вижда ясно. Тя знаеше, че я е втресло, но си казваше, че треската ще премине. Рен продължаваше да върви без да каже нещо.

Скоро след пладне наближиха края на джунглата. Почвата отново стана твърда, тресавището изчезна, а покривът от дървета се разтвори. Светлината проникваше дръзко през внезапните разкъсвания на паравана от мъгла. Скрито жужене и цъкане наруши тишината. Стреса мърмореше нещо, но Рен не можеше да го разбере. От известно време тя не беше в състояние да съсредоточи мислите си и погледът й беше така замъглен, че дори комбинираната котка и Гарт й изглеждаха просто сенки. Тя спря, усещайки че някой й говори, обърна се да види кой и припадна.

Рен почти не си спомняше какво се случи после. Беше носена кратко време, едва осъзнавайки движението, подтисната от една летаргия, която заплашваше да я задуши. Треската я изгаряше, а тя някак си знаеше, че не е в състояние да я преодолее. Рен заспа, събуди се, за да открие, че лежи увита в одеяла и веднага заспа отново. Събуди се отпаднала, а Гарт я подкрепяше и й даваше да пие нещо горчиво и гъсто. Тя го повърна и бе принудена да го изпие отново. Чуваше Стреса да говори нещо за вода, почувствува хладна кърпа на челото си и пак заспа.

Този път Рен видя сън. Тайгър Тай беше там, стоящ до Стреса и двамата гледаха надолу към нея, безцеремонният Летящ ездач с груби черти на лицето и комбинираната котка с остро зрение. Те говореха със сходни гласове, груби и гърлени, коментирайки това, което виждаха и говорейки неща, които тя отначало не разбра, докато не стана дума за нея. Тя е използувала магия, говореха помежду си те. Беше ясно, че е така. Все пак Рен отказваше да го признае, криейки го, сякаш това бе позорно клеймо, преструвайки се, че магията не е там и че тя не се нуждае о г нея. Глупачка, казаха те. Магията е всичко, което имаш. Магията е единственото нещо, на което можеш да се довериш.