Сви ръце в скута си и наведе глава. Колко ли дълго продължаваше вече търсенето на елфите. Колко време измина, откакто старецът — този, който твърдеше, че е Коглайн — беше дошъл при нея и й беше разказал за сънищата? Седмици? Но колко на брой? Тя беше загубила броя им. Старецът знаеше за сънищата и беше я подтикнал да открие сама истината, скрита в тях. Тя беше приела неговия призив да отиде при Рога на пъкъла в Долината на Шистите и да се срещне с духа на Аланон. Защо да не отиде? Може би щеше да научи нещо за произхода, за родителите си, които изобщо не познаваше, или за своето минало. Странно. Преди да се появи старецът, тя не беше се интересувала от своето потекло. Самоубеждаваше се, че то е без значение. Но нещо в начина, по който той й говореше, в думите, които използуваше — нещо — беше я променило. Тя съзнателно докосна с пръст кожената торбичка, чувствувайки твърдите очертания на боядисаните камъчета, Елфовите камъни, които бяха единствената й връзка с миналото. Откъде бяха дошли те? Защо й бяха дадени?
Тя имаше елфови черти, Омсфордска кръв и сърце и умения на Скитник. Но как го бе придобила?
Коя беше тя?
Не намери отговора при Рога на пъкъла. Аланон беше дошъл, както бе обещал, мрачен и внушаващ страх дори и в смъртта си. Но той не й каза нищо. Вместо това й възложи едно поръчение. Даде по едно поръчение на всеки от тях, на децата на Шанара, както наричаше Пар, Уокър и нея. А нейното? Добре. Поклати глава при този спомен. Тя трябваше да се отправи на път в търсене на елфите, да ги намери и върне обратно в света на хората. Елфите, които никой не бе виждал в продължение на повече от сто години, в чието съществуване мнозина не вярваха, смятайки ги за приказни герои — тя трябваше да ги намери. Отначало Рен не мислеше да ги търси, смутена от чутото и от чувството, което то породи в нея. Не желаеше да бъде замесена или да рискува живота си за нещо, което не разбира или не я засяга. Напусна другите и с Гарт, единствения си спътник, се върна обратно в Западната земя. Рен мислеше да възобнови живота си на Скитник. Шадуините не бяха нейна грижа. Проблемите на расите не бяха нейни. Съветът на друида обаче не бе забравен и дори без да осъзнава това Рен в края на краищата започна търсенето. Първо зададе тук-там няколко въпроса. Да е чувал някой, дали наистина е имало някакви елфи? Дали някой знае къде биха могли да бъдат открити те? В началото питаше нехайно, макар и смутено, но с нарастващо любопитство, а после почти настойчиво.
Ами ако Аланон беше прав? Ами ако елфите бяха все още някъде там, навън? Ами ако само те притежаваха това, което беше необходимо, за да се преодолее шадоинската чума?
Но отговорите на нейните въпроси бяха все едни и същи. Никой не знаеше нищо за елфите. Никой не се интересуваше от тях.
И тогава някой започнала ги следва — някой или нещо — като тяхна сянка, както те започнаха да го наричат, едно създание, което беше достатъчно умно да ги проследява, въпреки техните предпазни мерки и достатъчно предпазливо, за да не им позволи да го разкрият. Два пъти се опитаха да го хванат в клопка, но не успяха. Колко пъти понечваха да се върнат назад и да го заобиколят откъм гърба, но все не успяваха да го сторят. Никога не видяха неговото лице, не го зърнаха дори за секунда. Нямаха никаква представа кой или какво беше това. То продължаваше да бъде с тях, когато навлязоха в Уайлдерън и се спуснаха в Гримпен уърд. Там, две нощи по-рано, те бяха открили Усойницата. Един Скитник беше им разказал, че старицата е пророчица, която знае тайни и би могла да им каже нещо за елфите. Бяха я намерили в мазето на една кръчма, окована във вериги и затворена от група мъже, които искаха да спечелят пари от нейната дарба. Рен подлъгала мъжете да я оставят да поговори със старицата, която беше едно далеч по-опасно и по-коварно създание, отколкото държащите я в плен мъже подозираха. Споменът за тази среща беше все още жив и будеше страх.
Старицата беше съсухрена, а лицето й беше прорязано от дълбоки бръчки. Рошава бяла коса падаше върху крехките й рамена. Рен се приближи и коленичи пред нея. Старческата глава се повдигна, разкривайки слепи очи, млечнобели и неподвижни.
— Вие ли сте пророчицата, която наричат Усойницата, стара майко? — попита тихо Рен.
Втренчените очи примигваха и един тънък глас изскърца:
— Кой иска да знае? Кажете ми името си.
— Казвам се Рен Омсфорд.
Старческите ръце се протегнаха, за да докоснат лицето й и изучат неговите черти и вдлъбнатини, драскайки кожата като сухи листа. Ръцете се отдръпнаха.