Рен се събуди с усилие на волята. Огънят в тялото й беше преминал, а треската изчезнала. Тя беше слаба и толкова жадна, че имаше чувството, че са били източени всичките течности от тялото й. Опита се да стане, отхвърляйки завивките, които я обвиваха, но Гарт мигновено дойде при нея и я накара отново да легне. Поднесе една чаша до устните й. Тя изпи няколко глътки — това бе всичко, което успя да направи и пак легна. Очите й се затвориха.
Следващият път, когато се събуди, беше тъмно. Тя вече беше по-силна, зрението й се проясни и чувството за това, което беше се случило с нея, стана ясно и определено. Внимателно се повдигна на лакът и откри, че Гарт се взира в очите й. Той седеше със скръстени крака до нея, а мургавото му брадато лице беше сбръчкано и уморено от липсата на сън. Тя погледна покрай Гарт към мястото, където свита на топка лежеше Стреса, после погледът й отново се върна на него.
По-добре ли си? — попита със знаци той.
— Да — отвърна тя. — Треската премина.
Той кимна.
Ти спа почти два дни.
— Толкова дълго? Не съм разбрала. Къде се намираме?
В подножието на Черния корниз, Гарт направи жест в тъмнината. Ние напуснахме Ин Джу, след като ти припадна и направихме лагер тук. Комбинираната котка позна болестта, която беше те поразила, и намери корен, който да те излекува от нея. Мисля, че без нейната помощ можеше да умреш.
— Аз ти казах, че идеята да дойде с нас е добра — отвърна със слаба усмивка тя.
Върни се обратно да спиш. До сутринта има още няколко часа. Тогава ще продължим, ако се чувствуваш достатъчно добре.
Тя послушно легна, мислейки че Гарт трябва да е дежурил сам, докато тя е била болна и че това не бе разтревожило Стреса, която се чувствуваше удобно под защитата на своята собствена броня. Изпълни я чувство за благодарност. Гарт е бил през цялото време на пост и заради нея. Реши, че на следната нощ нейният огромен приятел ще получи съня, който заслужава.
Рен спа добре и се събуди отпочинала, нетърпелива да продължат своето пътешествие. Тя се преоблече, въпреки че нямаше вече чисти дрехи, изми се и закуси. По настояване на Гарт отдели малко време за раздвижване на мускулите, проверявайки дали има сила за това, което ги очаква. Стреса гледаше ту с любопитство, ту с безразличие. Рен спря, за да благодари на комбинираната котка за помощта при прогонването на треската. Тя заяви, че не знае за какво говори Рен. Коренът, който беше осигурила за нея, просто й помогнал да заспи. Спаси се благодарение на магията на елфите, каза й тя, разпери бодлите си и отиде да търси нещо за ядене.
Беше им необходим целия ден и по-голямата част от следващия, за да изкатерят Черният корниз. Изкачването щеше да им отнеме много повече време — ако биха могли изобщо да го осъществят — без Стреса. Черният корниз беше една извисяваща се нагоре скална стена, която минаваше покрай целия югозападен склон на Килешан. Той беше разположен по средата на пътя нагоре по стръмнината и изглежда беше образуван, когато цял сегмент от вулкана се е отцепил и паднал на няколко хиляди фута надолу в джунглата. Лицето на стената, някога отвесно, беше ерозирало през годините, беше станало на дупки и резки, и бе гъсто обрасло с храсти и пълзящи растения. Имаше само няколко места, откъдето Черният корниз можеше да бъде изкатерен, а Стреса ги знаеше всичките. Комбинираната котка избра един участък от стръмната скала, където стената беше разделена и една пукнатина я прорязваше надолу до по-малко от хиляда фута над терена на джунглата. В пукнатината имаше пътека, която се спускаше оттатък в една долина. Там, от другата страна на реката Роуен, бе обявила Стреса, можело да бъдат намерени — елфите. Тя решително ги поведе нагоре.
Изкачването беше трудно, бавно и изглеждаше безкрайно. Нямаше никакви пътеки или следи. Всъщност имаше много малко места, които изобщо предоставяха някакъв вид опора, а никое от тях не предлагаше нещо повече от кратка отмора. Скалите от застинала лава под ръцете им бяха с остри като нож ръбове и можеха да се отчупят ненадейно под стъпалата им. Скитниците носеха дебели ръкавици и пелерини за да предпазват колана си от дъжд, студ, ухапване на паяци и ужилване на скорпиони. Мъглата се спускаше на кълбета надолу по скалното лице, сякаш се изливаше от неговия горен ръб, гъста, със сажди и воняща на сяра. По-голямата част от растенията върху скалата бяха трънливи и жилави и трябваше да бъдат отстранявани. Всеки инч от изкачването беше борба, която изцеждаше силите им. Рен се чувствуваше отпочинала, когато започна изкачването, но още преди пладне беше изтощена. Дори невероятната сила на Гарт бързо се изчерпваше.