Стреса нямаше такъв проблем. Комбинираната котка беше неуморна, движеше се тромаво нагоре по лицето на стръмната скала с бавен непрекъснат ход. Нейните мощни нокти намираха подходяща опора, забиваха се в скалата и изтегляха тежкото й тяло напред. Паяците и скорпионите изглежда не й влияеха. Ако някой се приближеше достатъчно, тя просто го изяждаше. Стреса ги предвождаше, избирайки пътища, които биха били най-лесни за преодоляване от нейните спътници-хора и спираше често, за да я настигнат. Тя правеше кратки обходи, за да им донесе някой клон, отрупан със сладки червени безкостилкови плодове, които те бързо и с благодарност изяждаха. Когато се стъмни и те бяха все още по средата на пътя по склона, Стреса намери един отстъп, върху който можеха да пренощуват, прочиствайки го отначало от всичко, което би представлявало заплаха за тях и после, за тяхно крайно учудване, тя предложи да дежури докато спят. Гарт, който бе прекарал предишните две нощи, бдейки над болната Рен, беше твърде изтощен, за да спори. Момичето спа по-голямата част от нощта, после няколко часа преди съмване смени комбинираната котка, само за да открие, че Стреса във всеки случай предпочита да говори, отколкото да спи. Тя искаше да научи всичко за Четирите земи. Искаше да чуе за съществата, които живеят там. Тя разказа още неща на Рен за живота, на Мороуиндъл — една мъчителна равносметка на ежедневната борба за оцеляване в един свят, където всичко винаги ходеше на лов или беше преследвано, където нямаше никакви безопасни убежища и където животът беше обикновено кратък и горчив.
— Ррруулл. В началото не беше като сега — мърмореше тихо тя. — Не беше като сега, докато елфите не направиха демоните и после всичко тръгна зле. Пхххффт. Глупави елфи. Те направиха своя собствен затвор.
В гласа на Стреса се чувствуваше такава горчивина, че Рен реши да не продължават разговора на тази тема; Тя все още не беше сигурна дали комбинираната котка знае за какво говори или не. Елфите винаги са били лечители и са се грижели за уязвимите, но никога — създатели на чудовища. Рен откри, че й е трудно да повярва, че те са превърнали един рай в тресавище. Продължаваше да мисли, че в тази история се крие повече от това, което знаеше Стреса и че трябва да се въздържа от преценка, докато не научи цялата истина.
С пукването на зората продължиха да се изкачват. Изтегляха се нагоре по камъните, драскайки и забивайки нокти в лицето на стръмната скала и взирайки се нагоре през виещата се мъгла. Няколко пъти валя дъжд и ги намокри до костите. Горещината намаля, когато те се изкачиха по-нагоре, но влагата остана. Рен беше все още слаба от борбата с блатната треска и трябваше да концентрира всичките си сили, за да продължи да поставя едното стъпало пред другото и да протяга ръка за още едно изтегляне нагоре. Гарт й помагаше когато можеше, но там рядко имаше място за маневриране и те бяха принудени да се изкачват един зад друг.
От време на време виждаха пещери в скалите тъмни отвори, които зееха мълчаливи и пусти. Стреса явно се стремеше да ги отбягва. Когато Рен я попита какво има вътре в пещерите, комбинираната котка изсъска и заяви твърде многозначително, че тя не иска да знае.
В средата на следобеда най-сетне стигнаха до дъното, на пукнатината и тясното дефиле, което лежеше отвъд. Те стъпиха отново върху твърда и равна повърхност, изтощени и с болки по цялото тяло и хвърлиха поглед назад към южния край на острова, където той пропадаше към небесносинята шир на океана в един хълмист мъглив килим от зелена джунгла и черни скали от застинала лава. Черният корниз се издигаше над тях и от двете страни, скалист и обвит в мъгла, простирайки се като непрекъсната стена до хоризонта. Морски птици кръжаха в небето. Слънцето се появи за миг през едно разкъсване на облаците, заслепяващо, в своята интензивност и превърна мътните цветове на земята отдолу в живи и ярки багри. Присвивайки очи срещу него, Рен и Гарт се наслаждаваха на топлината върху своите лица. После то избледня и изчезна така внезапно, както се беше появило. Студът и влагата се върнаха, а цветовете на острова отново помръкнаха.
Върнаха се в сянката на пукнатината и започнаха Ла се катерят към устието на тесния проход. После влязоха в него. Стръмната скала се издигаше навсякъде около тях — едно тежко, безмълвно присъствие, а вятърът духаше надолу от върха на Килешан на бурни бързи пориви, сякаш вулканът дишаше. В прохода бе студено и Скитниците се увиха плътно в своите пелерини. Дъжд връхлиташе на внезапни пристъпи и отново изчезваше, а мъглата се разливаше край скалите на непрозрачни вълни.