Здрачаваше се, когато достигнаха края на пукнатината. Бяха се озовали в началото на долината, която се простираше до последната стръмнина на Килешан и представляваше гравирано със зеленина гърне. То бе разположено под горската ивица, която се издигаше до голите скали от застинала лава на високите склонове отзад. Долината беше обширна и мъглива и бе трудно да се види какво има в нея. На изток слабо проблясваше водна ивица, която лъкатушеше през осеяни с акациеви насаждения хълмове и хребети, изпъстрени със серпентини от покрити с дупчици скали. В долината всичко бе спокойно.
Направиха лагер в края на прохода под един скален навес с лице към долината. Нощта падна бързо. Под заоблаченото небе светът около тях стана застрашително черен. Тишината на мрака бавно отстъпи на смесица дрезгави звуци — пулсиращото, едва забележимо буботене на Килешан, съскането на парата от пукнатините в земята, през които горещината от сърцето на вулкана си пробиваше път навън, сумтенето й ръмженето на ловуващите създания, внезапните викове на някое умиращо и тържествуващия шепот на друго успяло да избяга. Стреса се сви на кълбо и легна с лице към мрака. Не бързаше тази нощ да заспи. Рен и Гарт седнаха до нея, тревожни и неспокойни, питайки се какво ли ги очаква нататък. Те вече бяха близо. Момичето Скитник чувствуваше това. Елфите не бяха далеч. Скоро щеше да ги намери. Понякога й се струваше, че може да долови през мрака и мъглата проблясването на мигащите огньове. Огньовете бяха далече з другия край на долината, високо по склоновете под последната ивица дървета. Изглеждаха самотни и изолирани и тя се питаше дали сетивата й не я подвеждаха. Колко далеч бяха емигрирали елфите от Четирите земи? Може би твърде далеч? Толкова далеч, че няма да могат да се върнат обратно? Въпросите измъчваха съзнанието й, докато заспа. Призори потеглиха отново. Мороуиндъл се бе превърнал в сив свят от сенки и звуци. Долината се спускаше стръмно пред тях, сякаш слизаха в някаква яма. Пътеката бе камениста и хлъзгава от влагата, а зеленината, която преобладаваше в непостоянната светлина на предишната нощ, се разкри сега като малки полянки от мъх и трева, сгушени сред дълги грамади от голи скали. Струйки пара, гарнирани с воня на сяра, се издигаха към небето, за да се смесят с мъглата, а излъчваната от почвата интензивна топлина изгаряше ходилата им през подметките на ботушите и изсушаваше кожата на лицата им. Стреса наложи бавен ход като избираше грижливо своя път и се поклащаше тромаво сред скалните отломъци и техните зелени островчета. Тя няколко пъти се спира и връща назад, за да избере друг път. Рен не можеше да разбере какво вижда комбинираната котка. Всичко беше невидимо за нея. Рен отново се почувствува лишена от своите умения. Беше чужденка в един враждебен, тайнствен свят. Опита да се отпусне. Отпред едрото тяло на Стреса се носеше с характерна походка, а подобните на ками бодли се издигаха и спускаха ритмично. Отзад Гарт се промъкваше като при лов. Мургавото му лице бе напрегнато, непроницаемо и сурово.
Колко много си приличаме, помисли с изненада Рен.
Бяха се спуснали от едно малко възвишение в група храсти, когато нещото ги атакува. То изскочи с крясък от мъглата — ужасно създание със закривени нокти и оголени зъби, от което настръхваха косите и започна да нанася удари като обезумяло. Имаше крака, тяло и глава. Нямаше никакво време да се различи нещо повече. То заобиколи Стреса и се отправи към Рен. Тя едва успя да вдигне ръцете си, преди да се нахвърли върху нея. Момичето инстинктивно се претърколи като пое тежестта му и после го отхвърли настрана. Създанието драскаше и хапеше, но дебелите ръкавици и пелерината я защитиха. Видя очите му, жълти и обезумели, усети зловонния му дъх. Докато се изправяше с мъка на крака, тя го видя с крайчеца на очите си да се втурва отново към нея.
Тогава на помощ й дойде Гарт, сечейки с късия си меч. Проблясна стомана и ръката на създанието изчезна. То падна, пищейки и дращейки земята. Гарт пристъпи бързо и му отряза главата. Чудовището не мръдна.
Рен стоеше и трепереше, питайки се какво е това създание. Демон? Нещо друго? Тя погледна безформената кървава купчина. Всичко бе станало така бързо.