Секунди по-късно чуха издаваните от техния преследвач звуци. Чудовището се приближи без да забавя хода си и тромаво отмина. Шумът заглъхна. Рен посегна към Гарт и стисна рамото му. Очите й бяха започнали да привикват с тъмнината и тя едва-едва го различи. Рен пъхна късия меч в канията, свали коженото си яке и откъсна ръкава на туниката. Можа да види спускащите се по ръката й тъмни, кървави следи от ноктите. Почисти раните с лечебен мехлем и ги превърза с последното шалче, което носеше. След известно време щипането изчезна, преминавайки в тъпа, пулсираща болка. После седна уморена и се заслуша в собственото си дишане, което се смесваше в тишината с дишането на Гарт.
Времето минаваше неусетно. Стреса не се връщаше. Рен затвори очи и остави мислите си да се носят.
Колко ли далеч са сега от реката? — запита се тя. Роуен лежеше между тях и Арборлон и щом веднъж я преминеха, щяха да стигнат, до елфите. Мигновено осъзна какво означава това. Едва сега й бе останало време да осъзнае факта, че елфите съществуват, че те не са просто слух или легенда, а истински и живи, и че въпреки всички препятствия ги беше открила. Или поне — почти открила. Още ден или най-много два… Рен отвори отново очи и точно тогава видя съществото.
Отначало помисли, че има грешка, че сенките й погаждат номер. Но бе достатъчно светло, за да повярва на очите си. Съществото се беше свило неподвижно върху една скална лавица на няколко фута зад Гарт. Беше малко. Високо е едва десетина инча, предположи тя, макар че бе трудно да се определи точно заради начина, по който то се беше сгушило. Имаше големи кръгли очи, които съсредоточено се взираха, и огромни островърхи уши, стърчащи върху мъничка глава с лисича муцунка. Тялото му беше вретеновидно и на пръв поглед смътно напомняше на паяк. Приликата беше толкова голяма, че Рен трябваше да потисне едно моментно отвращение, когато си припомни за срещата с Уистерона. Но съществото бе малко и изглеждаше безпомощно. Имаше мънички ръце и крака, които наподобяваха човешките. То се взря в нея и тя отвърна на погледа му. Рен инстинктивно усети, че странното животно беше избрало тази пукнатина за убежище, точно както и те. Съществото беше замръзнало на мястото си, за да избегне възможността да бъде забелязано, но вече бе открито и се опитваше да реши какво да прави.
Рен се усмихна и остана неподвижна. Съществото я наблюдаваше изпитателно. Рен привлече вниманието на Гарт, вдигна полека ръце и му каза какво става. Помоли го да застане до нея. Той изпълни молбата й и те започнаха заедно да изучават съществото. След малко Рен бръкна в своята раница и извади няколко късчета храна. Хапна малко сирене и даде останалото на Гарт. Огромният мъж го изяде. Съществото се облиза.
— Здравей, мъниче — каза тихо Рен. — Гладно ли си?
Езикът на съществото се мярна пак.
— Можеш ли да говориш?
Никакъв отговор. Рен се наклони напред, подавайки му парченце сирене. Съществото не се помръдна. Тя го, поднесе малко по-близо, но то остана неподвижно. Рен се колебаеше. Не беше сигурна какво друго да направи. Когато видя, че то не променя позата си, тя предпазливо протегна ръка и леко подхвърли парченцето сирене към полицата. По-бързо, отколкото би могло да се проследи с поглед, съществото протегна ръка и улови сиренето във въздуха. Приближи го до муцунката си, подуши го и бързо го лапна.
— Гладно си, нали? — попита го, шепнешком Рен.
Нещо се размърда при входа на тяхното скривалище. Съществото върху скалната полица мигновено изчезна в сенките. Рен и Гарт се обърнаха с извадени мечове.
— Ххррррггхх — измърмори Стреса, като бавно се появи, пуфкайки и сумтейки. — Демоните не искаха да се откажат от преследването. Ффпхтт. Това ми отне много повече време, отколкото очаквах. — Тя разтърси бодлите, докато не затракаха.
— Добре ли си? — попита Рен.
— Разбира се, че съм добре — наежи се комбинираната котка. — Виждаш ли нещо, което да не ми е наред? Ссстттт! Задъхана съм от тичането, това е всичко.
Рен погледна бегло към полицата. Странното същество беше се появило отново и ги наблюдаваше.
— Можеш ли да ми кажеш какво е това? — попита Рен, посочвайки с глава съществото.
Стреса се взря в мрака и после изсумтя:
— Сспптт. Това е просто един Дървесен пискун! Съвсем безобиден.