— То изглежда уплашено.
— Дървесните пискуни се плашат от всичко — примигвайки каза комбинираната котка. — Точно това им спасява живота. Както и бързината им. Те са най-бързите същества на Мороуиндъл. Освен това са и умни. Достатъчно умни, за да не се оставят да бъдат хванати в клопка. Можеш да си сигурна, че от тази пукнатина има още един изход. В противен случай това същество нямаше да е тук. Рррууллл. Виж как гледа. Май се интересува от теб.
Рен задържа погледа си върху дребното същество.
— И Дървесните пискуни ли са направени от елфите?
Стреса се разположи удобно с пъхнати под себе си лапи.
— Дървесните пискуни са били винаги тук. Но магията ги е променила, подобно на всичко друго. Виждаш ли ръцете и краката им? Преди са били лапи. Те също могат да разговарят. Слушай сега.
Стреса издаде кратък цвърчащ звук. Дървесният пискун повдигна главата си. Тя опита отново. Този път той отговори с тихо, ниско цвърчене.
— Гладен е каза, свивайки рамена, Стреса. Комбинираната котка загуби интерес към съществото и постави глава върху лапите си. — Ще почиваме до пладне и после ще продължим. Когато е най-горещо, демоните спят. За нас това е най-доброто време за придвижване.
Очите й се затвориха и дишането й стана дълбоко. Гарт погледна подканващо Рен и също се отпусна назад, намирайки равно място сред грубите ръбове на скалите от застинала лава. На Рен не й се спеше. Тя почака малко, после бръкна отново в своята раница за друга бучка сирене. Отхапа от нея, докато Дървесният пискун я наблюдаваше, и после се премести полека по пода на пукнатината, за да скъси разстоянието между тях. Когато стигна на не повече от една ръка разстояние от него, тя отчупи едно парченце от сиренето и му го подаде. Дребното създание го взе страхливо и го изяде.
Малко след това Дървесният пискун беше се свил в скута й. Той бе все още там, когато тя накрая заспа.
Събуди я отново твърдото и уверено побутване на Гарт. Рен примигна и се огледа. Дървесният пискун се бе върнал обратно на своята полица и наблюдаваше оттам. Гарт й направи знак, че е време да вървят. Тя се изправи предпазливо в тясното затворено пространство на пукнатината и метна на гръб своята раница. Стреса чакаше при входа с разперени бодли и душеше въздуха. В тяхното укритие бе горещо, а въздухът неподвижен и задушен.
Рен погледна набързо към мястото, където се бе свил Дървесният пискун.
— Довиждане, мъниче — каза му тихичко тя.
После те излязоха от тъмнината и се озоваха отново срещу мъждивата светлина. Бе минало обед, докато бяха спали. Мъглата, която покриваше долината, изглеждаше по-гъста от преди. Тя миришеше на сяра и вонеше, а вкусът й бе на пепел и тиня. Горещината от сърцето на Килешан се издигаше през порьозните скали и висеше упорито и неподвижно във въздуха, уловена в безветреното пространство на долината, сякаш затворена в котел. Маранята отразяваше пронизващата слънчева светлина, която принуждаваше Рен отново да присвива очи. Сенчести китки акациеви дървета се мержелееха в маранята, а ленти черна скала от застинала лава изчезваха в други светове.
Стреса ги водеше напред като си пробиваше предпазливо път през тъмната мъгла, притичвайки от едно място до следващото и същевременно душейки въздуха. Денят бе неприятно тих. Рен се ослушваше подозрително. Спомняше си думите ма Стреса, че демоните спят сега, но същевременно не се доверяваше на тази информация. Те навлизаха все по-дълбоко в чашата на долината. Минаваха покрай островчета джунгла, обрасли гъсто с увивни растения и треви. Спускаха се по ръбове и падини, покрити с килим от храсти и по безкрайни ивици гола и скърцаща под краката им застинала лава, които се разплитаха като черни панделки през мъглата.
Следобедът бързо преминаваше. В омарата около тях нищо не се движеше. Там се спотайваха различни същества, Рен знаеше това. Можеше да усети тяхното присъствие. Имаше същества, подобни на това, което почти ги настигна тази сутрин и други, още по-лоши. Но Стреса изглежда усещаше къде бяха и ги избягваше, изпълнявайки своите задължения на водач и уверена в избора на маршрут, докато се движеше през коварния лабиринт. Всичко се изменяше и променяше, докато се движеха. Създаваше се впечатлението, че нищо не е постоянно, че целият Мороуиндъл е в непрекъснато движение. Островът се делеше и преобразуваше около тях, сякаш това бе един сюрреалистичен пейзаж, който можеше да бъде всичко, което поискате, и не беше свързан с нормалните природни закони. Рен ставаше все по-неспокойна. Привикнала към надеждния терен на равнини, планини и гори, тя бе подозрителна към пространството, неоградено от вода и разположено върху една пещ, която можеше внезапно, да се разтвори и да погълне всичко, което живееше върху нея. Дъхът на Килешан преминаваше през пукнатините в застиналата лава. Това бяха малки изригвания, които воняха на изгоряла скала и газове, и оставяха частици, които се носеха във въздуха. Сред скалите от застинала лава и бурени растяха някак неуместно изолирани групи от цъфтящи храсти, които се бореха за оцеляването си сред горещината и пепелта. Някога, мислеше си Рен, този остров е бил много красив, но бе трудно човек да си го представи сега.