Когато достигнаха Роуен, денят бе към края си, а светлината посивя и отслабна. Съществата в омарата започнаха отново да се размърдват. Тяхното мърморене и ръмжене караше тримата спътници да стават все по-внимателни. Те стигнаха до едно място, където далечният бряг на реката бе скрит от паравана на мъглата, а близкият се спускаше стръмно към един тъмен и буен бързей, затлачен до такава степен с утайка и отпадъци, че не се виждаше нищо под повърхността му.
Стреса спря на края на брега, погледна несигурно наляво и надясно и подуши тежкия въздух. Рен коленичи до комбинираната Котка.
— Как ще минем от другата страна? — попита тя.
— При Брода — отвърна сумтейки Стреса. Ссспптт. — Бедата е, че не съм сигурна къде беше.
Рен хвърли поглед назад към Гарт, който наблюдаваше безучастно. Светлината започна бързо да отслабва, а звукът от надигащите се от сън демони се засили. Въздухът бе неподвижен и зноен, а дневната горещина се охлади до влажна задуха.
— Ррруулл. Надолу по течението, мисля — реши Стреса, но гласът й не звучеше много уверено.
Тогава Рен видя нещо да се движи в мъглата зад тях и се сепна. Гарт мигновено бе извадил своя къс меч. Появи се една мъничка фигура. Рен едва не подскочи от изненада. Това беше Дървесният пискун. Съществото заобиколи Гарт и отиде при нея, улавяйки я неуверено за ръката.
— Какво правиш тук, мъниче? — попита тихо тя и погали рунтавата му глава.
Дървесният пискун се изкатери върху рамото й и тихо зацвърча към Стреса.
— Той казва, че бррруул бродът е нагоре по течението, съвсем наблизо оттук. Рхффттт. Казва още, че ще ни покаже пътя.
— Нима той знае какво търсим? — попита със съмнение в гласа Рен.
— Ссссттт. Така изглежда. — Стреса неспокойно изправи бодлите си. — Не ми харесва да стоя така на открито. Нека рискуваме и направим каквото казва той. Може би знае нещо.
Рен се съгласи. Все още със Стреса начело, те тръгнаха нагоре по течението, следвайки острия завой на брега на Роуен. Рен носеше Дървесния пискун, който беше се вкопчил с чувство за собственост в нея. Тя разбра, че той ги бе следвал през целия път от пукнатината в скалата от застинала лава. Очевидно не искаше да бъде изоставен. Вероятно бе го спечелила с добрината, показана към него. Рен галеше разсеяно твърдата козина по тялото му и се питаше колко ли добро можеше да се срещне на Мороуиндъл.
Малко по-късно Стреса внезапно спря и ги дръпна в прикритието на купчина скали. Нещо огромно и изродено мина пред тях по своя път към реката — една мълчалива сянка в леката мъгла. Те търпеливо чакаха. Силата на шума от кашляне и сумтене продължи да нараства с увеличаването на тъмнината. Когато отново тръгнаха напред, дори дишането им едва се долавяше.
После бреговата линия се промени и започна да се спуска надолу към бързите води на реката. Леката мъгла се вдигна достатъчно, за да разкрие един тесен мост от скали. Те пресякоха бързо, приведени ниско над водата, устремени към прикритието на мъглата отвъд. Когато се събраха благополучно на другия бряг, Дървесният пискун започна отново да цвърка към Стреса.
— Казва да вървим наляво — преведе с гърлено ръмжене комбинираната котка.
Те постъпиха както ги посъветва Дървесният пискун и навлязоха в гъстата мъгла. Изчезнаха последните остатъци от дневната светлина и настана пълен мрак. Единствената светлина идваше далеч отпред. Бе странно бяла и слабо пробляскваше през мъглата. Бяха принудени да забавят хода си, за да опипват пътя си напред в тъмнината, да се спират и вслушват и после да преценяват къде е безопасно да се движат. Демоните изглежда бяха сбрани някъде пред тях. Рен бе готова да се обзаложи, че те бяха между тях и крайната им цел.
Твърде скоро откри, че е отгатнала правилно. Те изкачиха едно възвишение по стръмна скала от застинала лава, гъсто обрасла с изсъхнали храсти. Внезапно мъглата изчезна. Всички бързо се скупчиха в храсталака. Свити близо един до друг в сенките, те се взираха в това, което бе пред тях.