Арборлон се издигаше върху един хълм на разстояние по-малко от една миля и излъчваше странна светлина. Тя струеше от една масивна стена, която ограждаше града, пулсирайки слабо на фона на мъглата и облаците. Навсякъде гъмжеше от демони сенки, които изчезваха в мъглата и се появяваха отново от нея — безлични, безформени призраци, уловени за миг в светлината на огньовете, изскачащи от земните пукнатини, през които бяха изригнали потоци стопена лава. Струи от пара изпълваха въздуха с пепел и горещина и превръщаха обгорената земя в един призрачен пламтящ пъкъл. Мърморенето на демоните се заглушаваше от надигащия се от недрата на земята тътен. Разтопеното сърце на вулкана клокочеше и изхвърляше лава. В далечината, издигайки се високо над града и призраците, контото обсаждаха, димеше кратерът на Килешан, нащърбен и заплашителен — едно огнено чудовище, очакващо своя пир.
Потресена от гледката, Рен премести погледа си от обсадения град към съсипания пейзаж. Беше невероятно, че елфите са се оставили да бъдат затворени в един подобен свят. Тя чувствуваше, че се изпълва със страх и отвращение. Как бе възможно да се случи това? Елфите бяха лечители, обучавани от момента на своето раждане да възстановяват живота, да пазят непокътната земята и нейните живи същества. Какво бе попречило тук го сторят? Арборлон бе един скрит зад стените си остров — неговите хора бяха запазени и все още можеха да поддържат нивото си — докато светът отвън беше се превърнал в някакъв кошмар.
— Откога нещата са така? — попита Рен, навеждайки се към Стреса.
— Фффппхтт! От години! — изсъска комбинираната котка. — Елфите са се барикадирали там от незапомнени времена, криейки се зад своята магия. Ссстттппп! Виждаш ли светлината, излъчвана от стената, която им служи за щит? Ммссст. Това е тяхната защита!
Дървесният пискун изцвърка тихо, карайки я да се обърне.
— Хурррлл. Дървесният пискун казва, че светлината отслабва и магията си отива. Не остава много време до пълното й изчезване.
Рен се взря отново навън в масовото унищожение. Няма много време, повтори на себе си тя.
Пъкълът!
Не можеше да има ни най-малко съмнение в това. Рен изпита едно внезапно чувство за безполезност. Какъв бе тогава смисълът на нейното търсене? Бе дошла на Мороуиндъл, за да намери елфите и да ги върне в света на хората. Това бе поръчението на Аланон за нея при Рога на пъкъла. Но как тогава можеше изобщо елфите да се върнат при това положение? Те сигурно биха го направили отдавна, ако бе възможно. Но бяха останали тук, обградени отвсякъде. Тя си пое дълбоко въздух. Защо Аланон я бе изпратил тук? Какво се очакваше от нея да направи?
Изпълни я голяма тъга. Ами ако елфите бяха обречени? Те бяха всичко, което бе останало от вълшебния свят, от първите хора и от магията на живота. Елфите бяха направили толкова много, за да създадат Четирите земи, когато след края на Великите войни и старите насоки бяха загубени. Всички деца на Шанара бяха с елфова кръв; всички борби, водени за запазването на расите, бяха спечелени от тях. Изглеждаше невъзможно всичко това да е захвърлено в летописите на историята, а от елфите да не е останало нищо друго освен легенди. Митове и легенди, размишляваше Рен — така сега стоят нещата.
Спомни си отново за обещанието, което си бе дала: да научи истината за своите родители, да открие кои са били те и защо са я оставили. Ами Елфовите камъни? Бе дала обет да открие защо й бяха дадени. Рен прокара пръсти по издутата кожена торбичка около врата си. Не бе се сещала за Елфовите камъни откакто бяха започнали да се катерят по Черния корниз. Когато бяха в опасност, дори не бе й хрумнало да използува магията. Тя поклати глава. Но защо да го прави? Твърде ясно виждаше колко добро бе донесла магията на елфите. Рен усети ръката на Гарт върху рамото си и прочете въпроса в очите му. Той я питаше какво възнамерява да прави. Рен откри, че се пита същото.
Върви си у дома, шепнеше един глас вътре в нея. Откажи се от тази лудост.
Една част от нея бе съгласна. Това беше лудост и тя нямаше никаква друга причина да бъде тук, освен глупавото й любопитство и инат. Виждаше се колко малко можеха да й помогнат нейните умения и тренировки в тази работа. Истински късмет е, че бе достигнала толкова далеч. Късмет бе, дори само това, че бе останала жива.