Но въпреки всичко тя бе тук. И отговорите на всички нейни въпроси се криеха точно зад светлината.
— Стреса, има ли някакъв начин да влезем в града? — попита шепнешком Рен.
Очите на комбинираната котка блестяха в тъмнината.
— Урроуулл, Рен от елфите. Ти си твърдо решена да отидеш там, нали? — Когато Рен не отговори, тя продължи: — В едно дефиле, което — хрруулл — лежи близо до мястото, където бродят демоните, има скрити тунели. Сссстгтпх. Тунелите водят в града. Елфите ги използуват, за да се измъкват тайно или поне някога са ги използвали. А после ни оставиха да стоим отвън на стража и да ги пазим. Пххфффт. Вероятно все още някой от тях се използува, не мислиш ли?
— Можеш ли да го намериш? — попита тихо Рен.
Комбинираната котка примигна.
— Ще ми го покажеш ли?
— Хссстттт. Ще си спомниш ли обещанието да ме вземеш със себе си, когато приключи тази работа?
— Ще си го спомня.
— Много добре. — Лицето на котката се промени. — Тогава да вървим към тунелите. Кои от нас продължават?
— Гарт, ти и аз.
Дървесният пискун мигновено зацвърча.
— Така си мислех и аз — измърка Стреса — Пискунът също иска да дойде. Рууулл. Защо не? Той е само един пискун.
Рен се поколеба. Тя усещаше пръстите на Дървесния пискун, вкопчени здраво в рамото й. Пискунът изцвърча още веднъж.
— Сссшшш. — Стреса може би се смееше. — Той казва да ти предам, че неговото име е Фавн и че е решил да те приеме.
— Фавн — повтори името Рен и слабо се усмихна. — Това ли е името ти, мъниче? — Кръглите очи не се откъсваха от нея, а големите уши бяха щръкнали напред. Странно бе, че Дървесният пискун имаше дори име. — Значи ти ме приемаш, така ли? И ще вървиш навсякъде с мен? — Тя поклати печално глава. — Е, това е твоята страна и може би няма да мога да ти попреча, ако наистина се опиташ да ме следваш.
Рен погледна Гарт, за да се увери, че той е готов. Грубото му лице беше спокойно, а тъмните му очи неразгадаеми. Тя хвърли последен поглед към налудничавия свят долу, потисна страха и съмнението и с цялата си убеденост си повтори, че е момиче Скитник и че може да преживее всичко. Пръстите й пробягаха набързо по твърдата повърхност на Елфовите камъни. Ако станеше необходимо… Рен прекъсна гази мисъл.
— Води ни натам. Стреса — прошепна тя. — И ни запази невредими.
Комбинираната Котка не си направи труда да отговори.
ГЛАВА IX
Рен Омсфорд не можеше да си спомни време, когато силно да се е страхувала от каквото и да било. Това просто не бе в природата й. Дори когато бе малка и светът беше за нея все още нов и чужд и почти всичко в него беше или по-голямо и по-силно, или по-бързо и по-лошо от нея, тя изобщо не се страхуваше. Независимо от опасността, колкото и да бе неопределена, Рен бе сигурна, че винаги ще намери начин да се защити. Тази увереност й бе вродена и представляваше смес от желязна воля и самоувереност, които й даваха особена вътрешна сила през целия й живот. Когато порасна, особено след като отиде да живее със Скитниците и започна да я обучава Гарт, тя придоби необходимите умения и опит, които потвърждаваха, че нейната самоувереност винаги е била на място и че никога не бе превишавала способностите й.
Всичко това се бе променило, когато тръгна да търси елфите. Два пъти, откакто бе започнала търсенето, откриваше, че е неочаквано уплашена. Първият път беше, когато Шадуинът, преследвал ги през Западната земя, накрая се бе показал през първата нощ от запалването на сигналния огън, а тя бе открила за свой ужас, че е безсилна срещу него. Цялото й обучение и умение не й помогнаха с нищо. Трябваше да знае, че ще бъде така. Пар я бе предупредил, разказвайки й подробностите за своите собствени срещи с ужасните същества. Но кой знае защо Рен бе помислила, че при нея ще бъде различно или може би просто не бе мислила по този въпрос. Във всеки случай тя беше там, лишена от помощта на Гарт — Гарт, който тя вярваше, че е по-бърз и по-силен от всичко — лице срещу лице с нещо, което никаква увереност и способност не можеха да преодолеят. Рен щеше да умре тази нощ, ако не беше в състояние да призове на помощ магията на Елфовите камъни. Само магията беше в състояние да ги спаси и двамата.
Сега, когато следваше своя път заедно с другите от малката им група през мрака и мъглата на Мороуиндъл, когато пълзяха бавно напред в един кошмарен свят от сенки и чудовища, тя откриваше, че отново е уплашена. Опитваше се да намери рационално обяснение на това, да привежда доводи срещу него, но нищо не помагаше. Рен знаеше истината за тези неща, а истината беше същата, както и през онази нощ при развалините, когато се бе сблъскала с Шадуина. Увереността, умението, опитът и присъствието на нейния защитник Гарт, макар и чудесни в повечето случаи, бяха слаба подкрепа тук. Мороуиндъл бе един котел с непредсказуема магия и безсмислено зло и единственото притежавано от нея оръжие, което вероятно щеше да се окаже ефективно срещу злото, бяха Елфовите камъни. Единствено магията запазваше елфите живи между стените на Арборлон. Магия, обаче погрешно насочена, очевидно бе събудила злото, което ги обсаждаше. Магията бе променила завинаги острова и живеещите на него същества. Рен нямаше никакво основание да мисли, че ще може да оцелее твърде дълго на Мороуиндъл без да прибегне до своята собствена магия.