Но въпреки всичко използуването на Елфовите камъни я плашеше не по-малко от чудовищата, от които магията бе предназначена да я защищава. Тя се схващаше като момиче Скитник и през целия й живот бе учена да разчита само на собствените си умения и тренинг и да вярва, че няма нищо, което да не може да преодолее с тяхна помощ. Ето как я бе учил Гарт и на какво я беше научил животът й със Скитниците, но по-важно от всичко бе вярата й, че светът и съществата в него се управляват от определени закони на поведение. Научи ги и ще можеш да се бориш с всякакви трудности. Научи се да разчиташ следи, да разбираш навици, да познаваш слабите и силните места на другия и да използуваш своите сетива, за да откриеш какво има там — тези бяха спасителните правила. А магията? Какво представляваше магията? Тя бе невидима, една сила отвъд природните закони, едно неизвестно, което бе трудно да се разбере. Магията беше сила без забележими граници. Как би могъл да се довериш на такова нещо? Историята на нейното семейство, на десетте минали поколения от рода Омсфорд, подсказваше, че това би било погрешно. Какво само бе причинила магията на Уил, Брин и Джеър. Как можеше да е сигурна, ако е принудена да разчита на нещо толкова непредсказуемо? Нямаше ли да й навреди използуването на магията? Наистина, тя беше я призовала достатъчно лесно при сблъсъка й с Шадуина. Магията бе изтекла така плавно от Камъните, дошла бе почти без усилие и бе ударила точно в посоката на нейните мисли. Нямаше никакво усещане, че я насочва погрешно. Всъщност като че ли силата очакваше да бъде призована, като че ли й се подчиняваше напълно.
Рен потрепери, осъзнавайки какво означава това. Елфовите камъни й бяха поверени и тя вярваше, че един ден ще й бъдат нужни. Тяхната сила й се подчиняваше.
Рен решително отхвърли тази мисъл. Тя не искаше да притежава магията. Не й бе нужно. Искаше животът й да остане такъв, какъвто си беше, а не да се промени безвъзвратно, а щеше да стане така под влияние на силата, която надхвърляше представите й и нейните нужди.
Освен ако сега — сред склоновете на Килешан, обградена от демони, от магия и тъмни намерения сред един пейзаж от огън и мъгла, където можеше да се загуби втори път, ако не…
Рен отхвърли тази мисъл и се съсредоточи в бодливото тяло на Стреса, която си проправяше път в тъмнината. Сенки се носеха наоколо, мъглата се местеше и преобразуваше, покривайки островчета храсти и голи скали от застинала лава, сякаш бе субстанцията на някакъв калейдоскопичен свят, която не можеше да реши каква форма иска да приеме. Чуваха се мърморения, безплътни и от неопределена посока, ниски и заплашителни. Те се засилваха и отново отслабваха. Рен се движеше приведена ниско в мъглата, а един силен вътрешен глас й крещеше да изчезне, да се зарови в скалата, да стане невидима, да направи всичко, за да избяга. Тя пренебрегна този повик. Погледна назад към Гарт и успокоена го откри близо до себе си. В следващия миг обаче помисли, че това няма значение, че той не гарантира напълно сигурността й, както и каквото и да е друго.
Стреса замръзна на място. Нещо тичаше през мъглата към тях, стържейки с нокти по камъка. Те зачакаха. Фавн висеше в очакване на рамото, с проточена шия и наострени уши. Кафявите му очи я погледнаха за миг и после отново се отместиха.
В каква фаза е луната? — внезапно се запита Рен. Колко ли време бе минало, откакто Тайгър Тай ги беше оставил тук? Тя учудена установи, че не знае.
Стреса тръгна отново напред. Те се изкачиха на едно възвишение с пръснати тук и там осакатени храсти без листа и свиха надолу към едно дефиле. Мъгла се разливаше върху скалистия терен и те опипваха несигурно своя път. Навлажнените бодли на Стреса проблясваха, а въздухът бе станал студен. Имаше светлина, но бе трудно да се каже откъде идваше. Рен чу пращене като че ли нещо се разцепваше, последвано от съскането на пара и газове, които излизаха на воля. Някакъв писък се чу и изчезна. Мърморенията затихваха, после отново започваха. Рен забави дишането си. Толкова много неща се случваха, а тя нищо не можеше да види. Звуци идваха отвсякъде, но бяха неразбираеми. Нямаше никакви знаци за разчитане и никакви следи за следване. Имаше само безкраен пейзаж от скали, огън и мъгла. Фавн изцвърча тихо и настойчиво.