В същия момент Стреса внезапно спря. Бодлите й щръкнаха, а тромавото й тяло се сниши към земята. Рен се приведе и посегна към своя къс меч, сепвайки се от лекото докосване на Гарт. В мъглата отпред имаше нещо тъмно. Стреса отстъпи назад и потърси друг път. Но тук дефилето беше тясно и нямаше пространство за маневриране. Тя настръхна и се обърна рязко. Тъмното петно се очерта и започна да приема форма. Нещо на два крака вървеше към тях. Гарт се отдръпна настрана, мълчалив като сенките. Рен освободи меча от канията и притаи дъх.
Фигурата излезе от мъглата и забави ход. Това беше мъж, облечен изцяло в тесни дрехи със землист цвят. Дрехите бяха измачкани и износени, със следи от пепел и мръсотия и без никакви метални закопчалки или катарами. Ботушите от мека кожа, които завършваха точно над глезените му, бяха протрити и горната им част бе прегъната надолу. Самият мъж приличаше на дрехите си. Той бе среден на ръст, но изглеждаше по-висок, защото беше прекалено слаб. Продълговатото му лице с орлов нос и без брада беше небръснато, а тъмната му коса бе покрита в по-голямата си част от странна, наподобяваща чорап шапка. На пръв поглед той приличаше на нещо, което е било безнадеждно смачкано и избеляло, защото е било дълго време сгънато и захвърлено.
Не изглеждаше изненадан, че ги вижда. Нито уплашен. Без да каже нещо, той допря показалец до устните си, погледна за миг през рамо и после им посочи назад пътя, по който бяха дошли.
В продължение на една минута никой не се помръдна, все още не знаеха какво да правят. Тогава Рен видя това, което бе пропуснала преди. Под шапката и разрешената коса имаше островърхи уши и наклонени вежди. Този мъж беше елф.
След толкова много време, помисли Рен. След толкова много усилия. Чувство на облекчение премина през нея и в същото време тя усети някаква странна слабост, която не можеше да определи. Изглеждаше някак си странно да се срещне накрая лице в лице с един от тези, които толкова бе търсила. Тя стоеше като вкопана и гледаше втренчено, погълната от чувствата си. Той отново повтори жеста, малко по-настойчиво от преди. Беше по-стар, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но бе така очукан, че Рен не бе в състояние да разбере каква част от негово остаряване бе естествено и каква — резултат от трудния живот.
Най-после тя дойде отново на себе си и привлече вниманието на Гарт като със знак му показа, че трябва да изпълнят молбата на елфа. Рен се извърна и тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, последвана от останалите. Елфът мина на дузина крачки пред тях, една очевидно лесна задача за него, и ги подкани да го последват. Той ги преведе обратно през дефилето и ги изведе от него. Те пресякоха гола ивица застинала лава и накрая навлязоха в горичка осакатени дървета. Там той се приведе ниско, а те го наобиколиха в кръг.
Елфът се взря в Рен с проницателните си сиви очи.
— Коя сте вие? — попита шепнешком той.
— Рен Омсфорд — отвърна шепнешком Рен. Това са мои приятели: Гарт, Стреса и Фавн. — Тя посочи всеки един подред.
Елфът изглежда намери това забавно.
— Каква странна компания — каза той. — Как попаднахте тук, Рен?
Той имаше приятен глас, сипкав и износен като останалата част от него и уютно познат като стари обувки.
— Един Летящ ездач на име Тайгър Тай ни доведе тук, мен и Гарт, от сушата. Ние идваме, за да намерим елфите. — Рен направи пауза. А вие ми приличате на един от тях.
— Няма никакви елфи — отвърна с усмивка другият, при което бръчките му станаха по-дълбоки. — Всеки го знае. — Шегата го забавляваше. — Но ако настоявате, мога, предполагам, да призная, че съм един от тях. Аз съм Орин Страйът. Всички ме наричат Бухала. Може би се досещате защо?
— Вие ходите на лов през нощта?
— Мога да виждам в тъмното. Ето защо съм тук, навън, отвъд стените на града, където никой друг не би си направил труда да дойде. Аз съм очите на кралицата.