Изведнъж Рен разбра. Затвори в юмрука си Камъните и магията изчезна. Напрежението я напусна, източено за миг, и на нея й се стори, че е съблечена гола и изложена на показ. Умората нахлу в нея. Почувствува се засрамена. Магията я беше примамила. Беше я завладяла и унищожила решението й да се противопостави на съблазънта да я използва. Погазила бе всички свои обещания, че няма да отстъпи и че няма да стане още една от рода Омсфорд, зависима от нея.
Но Рен се нуждаеше от нейната сила, нали? Нали магията й спаси живота. Не беше ли съхранила и другите? Не беше ли я пожелала и дори възхитила? Какво друго би могла да направи?
Гарт беше до нея, държейки я за рамената, като я подкрепяше. Тъмните му очи се взираха настойчиво в нейните. Тя кимна неопределено, че го усеща и че е добре. Но не беше добре. Бухала също беше чам.
— Рен, вие сте тази, която тя чака и която й беше обещана — каза той. — Вие наистина сте добре дошла. Сега елате бързо, преди жестоките същества да се прегрупират и атакуват отново. Побързайте!
Рен го последва безропотно и безмълвно. Тялото й беше някак чуждо и я носеше по пътя, докато тя го наблюдаваше сякаш отстрани. Горещината и изтощението й действуваха, но тя се чувствуваше независима от тях. Пейзажът се носеше като море от мъгла, през която плаваше странен боен ред от сенки. Дървета се издигаха към небето на групи, без листа и голи крехки стъбла, чакащи да рухнат. Отпред, блестейки като панорама зад удряни от дъжд прозорци, беше градът на елфите — едно бисерно съкровище, което премигваше с обещание и надежда.
Някаква лъжа, тази мисъл й хрумна внезапно, нелепо и беше изненадана от нейната интензивност. Всичко това е някаква лъжа.
После Бухала ги поведе през плетеница от храсти и по едно тясно дефиле, където сенките бяха така нагъсто, че бе невъзможно нещо да се види. Той клекна, разчисти купчина камъни и един капак се повдигна. Те бързо се мушнаха вътре. Въздухът беше горещ и задушен. Елфът се пресегна, издърпа капака обратно на мястото му и го залости. Тъмнината трая само кратко време, а после в тунела, който се простираше пред тях, проникна странната светлина на града. Бухала ги поведе по него, без да каже нищо, слаб и призрачен в полуздрача. Рен усети, че чувството за отделеност вече изчезва. Връщаше се отново към себе си, към тази, която беше. Тя знаеше какво се бе случило, какво бе направила, но не можеше да си позволи да мисли непрекъснато за него. Нямаше какво друго да прави, освен да продължи напред и да завърши пътешествието, което сама бе предприела по собствено желание. Градът Арборлон бе пред нея. Както и елфите, които бе тръгнала да търси. Ето върху какво трябваше да се съсредоточи.
Рен внезапно установи, че Фавн не беше се върнал при нея. Дървесният пискун беше останал отвън, бе избягал в жестокия пъкъл. Тя затвори очи за миг. Стреса също бе там, направила сама своя избор. Страхуваше се и за двамата, но с нищо не можеше да им помогне.
Изглежда вървяха през тунела безкрайно дълго, приведени ниско и без да разменят нито дума. Колкото отиваха по-напред, толкова повече просветляваше, докато накрая в скалата стана светло като ден. Светът отвъд изчезна напълно. Мъглата, горещината, пепелта и вонята — всичко бе изчезнало. Изведнъж скалата също изчезна, превръщайки се в черна и плодородна земя, която напомни на Рен за горите на Западната земя, за нейния дом. Тя вдишваше дълбоко миризмата й, учудена, че това е възможно. Магията, помисли си Рен, ме запази.
Тунелът свърши с ред каменни стъпала, които водеха нагоре до тежка, обкована с желязо порта в каменна стена. Когато достигнаха вратата, Бухала изведнъж се обърна с лице към тях.
— Рен — каза тихо той, — изслушайте ме. — Сивите му очи я гледаха напрегнато. — Зная, че съм чужденец за вас и вие нямате никаква особена причина да ми повярвате, каквото и да кажа. Но вие трябва да разчитате на мен поне този път. Когато говорите с кралицата, но само когато сте насаме с нея, трябва да й разкриете, че притежавате Елфовите камъни. Не казвайте на никой друг за тях преди това. Разбирате ли?