Рен кимна бавно.
— Защо ме молите за това, Орин Страйът? — попита тя.
Бухала тъжно се усмихна, а бръчките на изпитото му лице станаха още по-дълбоки.
— Защото, Рен, макар да искам да е иначе, но не всеки ще се зарадва на вашето идване — каза той.
После се обърна, почука рязко на вратата, почака и почука отново — три и после два пъти, три и после два пъти. Рен се вслушваше. От другата страна се чу шум. Тежките резета се освободиха и плъзнаха настрана. Вратата бавно се отвори и те прекрачиха прага.
ГЛАВА X
Аз пристигнах у дома.
Това беше първата мисъл на Рен — жива, потресаваща и неочаквана.
Рен беше вътре в града, стоейки в една Ниша, в сянката на защитните укрепления. Арборлон се простираше пред нея и сякаш се бе върнала в Западната земя, защото тук имаше дъбове, сагуа, брястове, зелени храсти и трева. Имаше потоци и езера, и живот, накъдето и да се обърнеш. Бухал бухаше тихо. Чу се плясък на крила, когато малка птица изхвръкна като стрела от своето скривалище. Други пееха. Козодои! Светулки мигаха и щурци свиреха в горичка от канадска ела. Можеше да се долови тихото ромолене на подскачащата по скалите река, да се почувствува милувката на лекия нощен ветрец върху лицето. Въздухът бе чист, освободен от вонята на сяра.
Тук беше и самият град. Той се беше сгушил в зеленината и представляваше струпвания на жилищни-сгради и магазини, улици и шосета отдолу и пътища на небесни тела отгоре, дървени мостове, които свързваха бреговете на плетеница от потоци; Лампи, които осветяваха прозорци и мигаха за добре дошли и хора — една шепа, все още не прибрали се за спане — които се разхождаха, може би за да се разтоварят или да се възхищават на небето. Защото тук отново имаше небе, ясно, безоблачно и великолепно със своите бели като нов сняг звезди и луна във фаза три четвърти. Под неговия свод всичко проблясваше слабо от магията, която се излъчваше от стените. Все пак, светлината не беше ярка, както се струваше на Рен отвън, а стените въпреки своята височина и дебелина, бяха така смекчени от нея, че изглеждаха почти ефимерни.
Погледът на Рен се стрелкаше от място на място, откривайки цветни градини, разположени в добре поддържани дворове; живи плетове, които ограждаха алеи и улични лампи от ковано желязо. Имаше коне, крави, пилета и всякакви видове животни в колиби и обори. Имаше кучета, свили се и заспали пред входове и котки върху первази на прозорци. Имаше цветни знамена и чадъри пред входовете и сенници, които висяха над витрините на магазини и над коли за разнасяне на стоки. Къщите и магазините бяха бели и чисти с прясно боядисани ивици по краищата в хиляди цветове. Тя не можеше да види всичко това, разбира се, а само най-близките части от града. Все пак, нямаше никакво съмнение в това къде се намира и как се чувства. Бе си у дома.
Ала това чувство изчезна така бързо, както преминалата през нея приятна вълна, че вижда нещо познато, нещо към което принадлежи. Как би могла да се чувства у дома на едно място, където никога не е била, което никога не е виждала и до този момент не, бе дори сигурна, че то съществува?
Тогава видението се замъгли и като че ли се прибра обратно в нощните сенки, сякаш търсеше да се скрие. Рен бе видяла това, което бе пропуснала преди или може би просто не бе успяла да види в своето вълнение, Стените гъмжаха от елфи в бойни доспехи и с оръжие в ръка, а техните редици се простираха покрай назъбените парапети на бойните кули. Атаката беше в ход. Битката бе странно тиха, като че ли светлината на магията някак си заглушаваше звуците. Падаха мъже — някои за да станат отново, а други изчезваха завинаги. Сенките, които атакуваха, също даваха жертви — някои изгаряха от светлината, която искреше и съскаше като гаснещ огън, а други бяха съсичани от защитниците. Рен примигна. От вътрешната страна на стените градът на елфите изглеждаше някак си п о-малко светъл и по-очукан. Къщите и магазините бяха малко по-тъмни, но не така грижливо гледани, както й се бе сторило първоначално. Дърветата и храстите не бяха така сочни, а цветята бяха по-бледи. Въздухът, който дишаше, не беше толкова чист. В него имаше следи от сяра и пепел. Отвъд града се бе надвесил Килешан, тъмен и застрашителен, а неговият кратер излъчваше кървавочервена светлина на фона на нощта.
Рен изведнъж усети, че все още стиска силно в юмрука си Елфовите камъни. Без да ги погледне, тя ги пусна в джоба си.
— Оттук, Рен — каза Орин Страйът.
При портата, през която минаха, имаше пазачи — млади мъже със сурови лица с подчертано елфови черти и очи, които изглеждаха уморени и стари. Рен ги погледна, когато мина покрай тях и я побиха тръпки от начина, по който те отвърнаха на погледа й. Гарт се приближи бавно до рамото на Рен и ги закри.