Когато се сепна и събуди отново, здрачът беше отстъпил пред нощта. Мракът беше навсякъде, освен там, където луната и звездите къпеха откритите пространства в сребриста светлина. Лагерният огън беше угаснал и тя трепереше от студа, който завладяваше крайбрежния въздух. Стана, отиде до своя вързоп, измъкна от него пътна пелерина и се уви в нея, за да се стопли. После се върна и се настани отново под дървото.
Ти заспа, укори се тя. Какво ще каже Гарт, ако разбере?
Тя остана будна, докато той не се завърна. Наближаваше полунощ. Светът около нея беше притихнал, с изключение на приспивния шум от океанските вълни, които миеха долу брега. Гарт се появи безшумно, но въпреки това тя го усети преди да го види и изпита известно облекчение. Той излезе измежду дърветата и дойде право към мястото, където беше се подслонила тя, замръзнала в нощта, като част от старата върба. Седна пред нея, огромен и тъмен, със скрито в сенките лице. Големите му ръце се повдигнаха и той започна да прави знаци. Пръстите му се движеха бързо. Тяхната сянка била все още там, отзад и продължавала да ги преследва.
Рен почувствува студенина в стомаха си и се сви още повече.
— Видя ли го? — попита тя, правейки знаци, докато говореше.
Не.
— Разбра ли поне какво представлява?
Не.
— Нищо? Изобщо не знаеш нищо за него?
Той поклати отрицателно глава. Рен беше раздразнена от очевидното чувство на неудовлетвореност, което беше позволила да се промъкне в гласа й. Тя искаше да бъде спокойна като него, да мисли така ясно, както той беше я учил. Искаше да се покаже като добра негова ученичка. Рен постави ръка на рамото му и го стисна.
— То идва ли след нас, Гарт? Или чака неподвижно?
Чака, направи знак Гарт.
Той сви рамена. Неговото безизразно брадато лице с груби черти беше спокойно. Така изглеждаше при лов. Рен познаваше тоз-и му вид. Той се появяваше, когато Гарт се чувствуваше застрашен — една маска за скриване на това, което ставаше вътре. Чака, повтори тя беззвучно на себе си. Защо? За какво?
Гарт стана, отиде при своя вързоп, извади една буца сирене и един мех с бира и отново седна. Рен отиде и се присъедини към него. Той яде и пи без да я погледне, взирайки се в черния простор на Синия разлив, очевидно забравяйки всичко. Рен замислено го изучаваше. Той беше мъж-гигант, здрав като желязо, бърз като котка, сръчен в ловуването и проследяването — най-доброто от всички известни й условия за оцеляване. Той беше нейн защитник и учител от времето, когато като малко момиче я върнаха в Западната земя и я предадоха на грижите на Скитниците след краткия престой при фамилията Омсфорд. Как се беше случило всичко това? Баща й бе от рода Омсфорд, а майка й — една от Скитниците. Въпреки това тя не можеше да си спомни никой от двамата. Защо тя бе върната на Скитниците, вместо да й позволят да остане с фамилията Омсфорд? Кой беше взел такова решение? Никога не се разбра. Гарт твърдеше, че не знае. Той твърдеше, че знае само казаното му от другите, което беше малко, и че единствената му инструкция, поръчението, което беше приел, било да се грижи за, нея. И Той го изпълни, като й предаде най-доброто от своите знания, обучи я на уменията, които беше овладял и я направи толкова добра, колкото беше самия той. Гарт беше работил здраво, докато се убеди, че тя е научила своите уроци. Тя наистина ги беше научила добре. Най-важното от всичко беше, че знаеше как да оцелее. Гарт се беше уверил в това. Нейното обучение обаче не беше нормално за едно дете на Скитник (особено за момиче) и Рен го знаеше почти от самото начало. Това я караше да мисли, че Гарт знае повече, отколкото й казва. След известно време се убеди в това.
Все пак Гарт не признаваше нищо, когато тя настояваше да й каже повече по този въпрос. Той просто тръскаше глава и правеше знак, че тя се е нуждаела от специални умения, че е била сираче и че трябва да бъде по-силна и по-умна от другите. Той й казваше това, но отказваше да го обясни. Рен внезапно почувства, че той е приключил с храненето си и я наблюдава. Неговото обгоряло брадато лице вече не беше скрито от сенките. Тя можеше да види ясно чертите му и да прочете какво е изписано на тях. Тя виждаше загрижеността, прорязваща челото му и отразената в очите му доброта. Чувствуваше неговата непоколебимост. Странно, помисли тя, той винаги беше в състояние да й каже повече с един единствен поглед, отколкото други можеха да го сторят с един куп думи.
— Не ми харесва да ме преследват така — каза с въздишка тя. Не обичам да чакам, за да разбера какво ще се случи.