Той поклати глава.
— Не, не мисля, че можем да спечелим битка извън стените. Мисля, че ще бъдем щастливи, ако успеем да останем живи тук, вътре.
Те повървяха още малко и после Рен каза:
— Комбинираната котка ме осведоми, че магията, която служи за щит на града, отслабва.
Тя каза това като факт, а не като въпрос и зачака отговор. Бухала дълго време не отговори. Той крачеше, навел глава и забол поглед в земята пред себе си. Накрая вдигна поглед за момент и каза:
— Котката е права.
Те слязоха за малко в градския център, обикаляйки магазините и разглеждайки каруците, които преобладаваха на пазара. Оглеждаха стоките и хората, които купуваха и продаваха. Арборлон беше град, който във всички отношения, освен в едно, можеше да бъде като всеки друг. Рен се взираше в лицата около себе си, виждайки своите собствени елфови черти да се отразяват в техните. За първи път в живота си бе в състояние да прави това. Бе доволна от преживяването си и бе с впечатлението, че е първата личност от сто години насам, която има тази възможност. Елфите бяха живи. Елфите съществуваха. Това беше едно забележително откритие и още продължаваше да я вълнува фактът, че тя го е установила.
Те хапнаха набързо на пазара някакъв леко препечен хляб увит около сушено месо и зеленчуци, пресен плод, наподобяващ круша и чаша бира, след което продължиха. Бухалът ги заведе зад двореца в Градината на живота. Там се разхождаха мълчаливо по алеите, потопени в аромата на цветните лехи и в миризмата на стотиците колоритни цветове, пръснати сред растения, храсти и дърветата. Натъкнаха се на облечен в бяла роба Избран, един от пазачите на Елкрис, който кимна и ги отмина. Ре н се улови, че мисли за разказа на Пар Омсфорд за момичето елф Амбърл, най-известната от всички Избрани. Те се изкачиха до билото на хълма, върху който беше разположена Градината и застанаха пред Елкрис с неговите аленочервени листа и сребърни клони, които трептяха на слънчевата светлина и бяха така поразяващи, че изглеждаше невъзможно да са истински. Рен искаше да докосне дървото, да му прошепне нещо и да му каже може би че тя знае и разбира какво е претърпяло то. Все пак Рен не го направи. Тя просто стоеше там. Елкрис никога не говореше с никого, а вече знаеше как се чувства тя. И така, тя просто се взираше в него, мислейки в същото време колко ужасно щеше да бъде, ако Преградата се изчерпеше напълно и демоните прегазеха елфите и техния град. Елкрис щеше да бъде унищожен, разбира се, а когато това се случеше, всички чудовища, затворени в Забраненото място, съществата извън приказния свят, които бяха изолирани през всичките тези години, щяха да бъдат освободени и да нахлуят отново в света на смъртните хора. Тогава, помисли мрачно тя, видението на Аланон за бъдещето щеше наистина да се сбъдне.
След разходката те се върнаха обратно в двореца, за да си починат до вечерята. Бухала ги остави в преддверието на главния вход, каза им че има да върши някаква работа и не им предложи нищо повече.
— Зная, че имате толкова въпроси, че дори не знаете с кой да започнете, Рен — каза той на раздяла, сбръчвайки важно слабото си лице. — Опитайте се да бъдете търпелива. Боя се, че всички отговори ще дойдат твърде скоро.
Бухалът се върна назад по алеята и излезе през портите. Рен и Гарт наблюдаваха отдалечаването му без да кажат нещо. Огромният Скитник се обърна след малко към нея и започна да й прави знаци. Той отново беше гладен и искаше да се върнат в трапезарията, за да видят дали ще може да намери кухнята и да хапне нещо. Рен кимна разсеяно, мислейки все още за елфите и тяхната магия, а и за това, че Бухала изобщо не беше отговорил на въпроса й, защо има ров от вътрешната страна на Преградата. Гарт изчезна по коридора и стъпките му отекнаха в тишината. След малко Рен се обърна рязко и се отправи към своята стая. Не беше сигурна какво друго ще прави освен да премисли отново нещата, но това може би нямаше да е достатъчно. Тя се изкачи по главното стълбище, вслушвайки се в тишината, уловена във водовъртежа на мислите си и тръгна по коридора, когато, се появи Гавилан Елеседил.
— Здравей, братовчедке Рен — поздрави я весело той. Бе облечен пищно в тъкан с жълти и сини напречни ивици и препасан със сребърен колан-верига. — Разбрах, че си била из града. Как си днес?
— Благодаря, добре — — отвърна Рен, забавяйки хода си, докато накрая спря, когато той я настигна.