Той кимна. В тъмните му очи се четеше напрегнатост.
— Това има нещо общо с елфите — продължи импулсивно Рен. — Не зная защо чувствувам, че е така, но го чувствувам и съм убедена, че не греша.
Тогава ние скоро ще научим нещо, отвърна той.
— Когато достигнем пещерите на Роковете съгласи се тя. — Да. Защото тогава ще разберем дали Усойницата е казала истината и дали наистина все още има елфи.
А това, което ни следва, вероятно също иска да знае.
Усмивката й беше сдържана. За момент те се гледаха един друг безмълвно, измервайки това, което всеки виждаше в очите на другия и размишлявайки върху препятствията, с които може би им предстоеше да се сблъскат.
После Гарт стана и посочи дърветата. Взеха своите принадлежности и се върнаха под върбата. След като се наместиха в основата на ствола, те разстлаха постелките и се завиха с пелерините си. Въпреки умората Рен предложи да остане първа на пост и Гарт се съгласи. Той се загърна отвсякъде със своята пелерина, легна до нея и за секунди заспа.
Рен се заслуша, докато неговото дишане се забави и после насочи вниманието си към нощните шумове отвъд. Върху скалата беше спокойно. Птиците и насекомите стояха неподвижно, а шумът от вятъра намаля до шепот. В далечината се чуваше успокояващият ромон на океанските вълни. Каквото и да ги преследваше, то изглежда бе много далеч. Това е една илюзия, предупреди се тя сама и стана още по-неспокойна.
Рен докосна торбичката със своите Елфови камъни, която висеше на гърдите й. Това е моя хубав талисман, мислеше тя, талисман, който да ме пази от злото, да ме защитава от опасност и да ме превежда невредима през всякакви препятствия. Трите оцветени камъчета бяха символи на една магия, която някога е била истинска, но вече се е загубила подобно на елфи-те, подобно на нейното минало. Тя се питаше дали някой от тях можеше да бъде възроден. И дори дали трябваше да бъде възроден.
Тя се облегна на ствола на върбата и се взря в нощта, търсейки напразно отговорите на своите въпроси.
ГЛАВА III
При изгрев слънце Рен и Гарт продължиха своя r на юг в търсене на пещерите на Роковете. Това беше едно пътуване на вяра, защото макар двамата да бродиха почти цялата брегова ивица, никой от тях не се натъкна на големи пещери, като тези, които търсеха, или на някой Рок. И двамата бяха слушали разкази за легендарните птици — големи крилати създания, които някога са носели хора. Но разказите бяха само истории край лагерния огън, за да минава времето и за да извикват образи на създания, които може би са съществували, а може и да не са, като уж приличали по външен зид на чудовища от приказките. Но нищо не беше сигурно. Подобно на елфите Роковете очевидно бяха невидими.
Все пак не беше необходимо да съществуват Рокове, за да има и елфи. Съветът, даден на Рен от Усойницата, можеше да се провери при всички обстоятелства. Те трябваше само да открият пещерите и независимо дали там имаше Рокове да запалят сигналния огън и да чакат три дни. Тогава щяха да научат истината. Имаше, разбира се, голяма вероятност истината да ги разочарова, но тъй като и двамата осъзнаваха и приемаха тази възможност, нямаше никаква причина да не продължат. Тяхната единствена отстъпка пред неблагоприятните шансове беше умишлено да избягват да говорят за тях.
Утрото бе ясно и хладно. Небето беше безоблачно и синьо, а изгряващото слънце — светло петно върху източния хоризонт, очертан от назъбените силуети на планините. Въздухът беше изпълнен със смесените миризми на море и гора, а от дърветата се чуваха песните на скорците и присмехулниците. Слънчевата светлина бързо прогонваше остатъците от нощния студ и затопляше земята под себе си. Горещината нарастваше навътре от брега, силна и непоносима, където попадаше в клопката на планините, продължавайки да изгаря тревата по равнините и хълмовете, правейки я сиво-кафява както през цялото лято. Крайбрежието обаче оставаше хладно и приятно от духащия непрекъснато откъм водата лек ветрец. Рен и Гарт поддържаха бавния, но равен ход на конете си, следвайки тесните криволичещи крайбрежни пътеки, които се провираха между скалните масиви и плажовете и ги водеха на изток към планините. Те не бързаха. Разполагаха с цялото време, което беше им нужно, за да достигнат мястото, където отиваха.
Имаше достатъчно време, за да бъдат предпазливи при своето преминаване през тази непозната местност и да внимават за своята сянка, ако все още продължаваше да ги преследва. Но предпочитаха да не говорят за нея.