— Ти си научила твърде много неща за човек, който е прекарал в града по-малко от един ден, Рен.
Далеч по-малко от това, което бих желала да науча, помисли Рен.
— Еоуен, защо никой не иска да ми каже откъде а дошли демоните? — попита предпазливо тя.
Усмивката изчезна, заменена от очевидна тъга.
— Елфите не обичат да мислят за демоните и още по-малко да говорят за тях — отвърна тя. — Демоните дойдоха от магията, Рен, от погрешното й разбиране и използуване. Има един страх, един срам и едно обещание. Тя направи пауза, видя разочарованието и безпокойството, отразени в очите на Рен и се пресегна да хване ръцете й. — Кралицата ми забранява, Рен — прошепна тя. — И сигурно е права. Но аз обещавам, че някой ден, много скоро, да ти разкажа всичко.
Рен срещна нейния втренчен поглед, видя честността, отразена в очите й, и кимна.
— Ще разчитам на обещанието ги, Еоуен — каза тя. — Но ми се иска да мисля, че моя та баба ще предпочете първа да ми каже.
— Да, Рен. На мен също ми се иска да стане така. — Еоуен се колебаеше. — Били сме заедно дълго време, тя и аз. През детството, първата любов, съпрузите и децата. Всички са си отишли. Случилото се с Алейн беше най-лошото и за двете ни. Никога не казах това на твоята баба — макар да мисля, че тя подозира — как видях в своето видение, че Алейн ще се опита да се върне в Арборлон и че ние не можем да я спрем. Една пророчица е едновременно благословена и прокълната за това, което вижда. Зная какво ще се случи, но не мога да направя нищо, за да го променя.
Рен кимна разбиращо.
— Магия, Еоуен. Като тази на Елфовите камъни. Иска ми се да се отърва от тях. Не съм сигурна какво ми причиняват. Има ли това някакво значение за теб?
Еоуен стисна по-силно ръцете й. Зелените й очи бяха съсредоточени върху лицето на Рен.
— Нашият път в живота ни се дава от нещо, което ние нито разбираме, нито можем да контролираме, а той ни свързва с нашето бъдеще така сигурно, както всяка магия. — Тя пусна ръцете на Рен и отстъпи назад. — Докато ние говорим, кралицата решава съдбата на елфите, Рен. Твоето идване причини това. Знаеш ли какво значение има твоето присъствие тук? Довечера мисля, че ще разбереш.
— Ти си имала видение, нали, Еоуен? — попита Рен, започвайки внезапно да разбира. — Ти си видяла какво ще стане.
Пророчицата вдигна ръцете си, сякаш се колебаеше дали да отхвърли предположението или да го приеме.
— Винаги, дете. — прошепна тя. — Винаги. — Лицето й беше измъчено. — Виденията никога не ме напускат.
После Еоуен се обърна и изчезна обратно по коридора. Рен остана да гледа след нея както бе гледала и след Бухала — пророци, лъкатушещи към едно несигурно бъдеще и провиждащи смътно онова, което бе съдено, да се случи на елфите. Вечерята беше безкрайна и тягостна, изпълнена с дълги периоди на мълчание. Рен и Гарт бяха извикани при здрачаване и отидоха долу, за да се присъединят към Еоуен и Бухала, които ги чакаха. Гавилан дойде няколко минути по-късно. Седяха близо един до друг в единия край на дългата дъбова маса. Сервирани бяха много блюда и на разположение им бе предоставен обслужващ персонал. Заради настъпващата нощ трапезарията бе ярко осветена. Говореха малко и избягваха старателно да навлизат в области, определяни вече като неподходящи за дискусия. Дори Гавилан, който говореше най-много, избираше внимателно темите за разговор. Рен не можеше да определи дали нейният братовчед бе уплашен от присъствието на Еоуен и Бухала или го безпокоеше нещо друго. Той бе оживен и весел както преди, но не се интересуваше особено от храната и изглеждаше загрижен. Разговорът се въртеше предимно около детството на Рен със Скитниците и спомените на Гавилан за Алейн. Вечерята протичаше скучно и всички почувствуваха някакво облекчение, когато тя накрая приключи.
Макар че всички я очакваха, Еленро Елеседил не се появи.
Петимата наставаха и вече се приготвяха всеки да се заеме със своите неща, когато един разтревожен вестоносец влетя в стаята и бързо заговори с Бухала.
Той го отпрати с намръщено изражение и се обърна към останалите:
— Демоните са провели атака срещу северната стена. Очевидно са успели да проникнат през нея.
После те бързо се пръснаха, Еоуен, за да намери кралицата, Гавилан за да се въоръжи, а Бухала, Рен и Гарт за да разберат сами какво става. Бухала ги поведе и тримата се втурнаха през двореца, излязоха през главния вход и се спуснаха към града. Рен наблюдаваше как земята лети под краката й като тича. Здрачът беше преминал в мрак и светлината от Преградата грееше тук-там през дърветата. Те минаха през няколко странични улици. Елфи тичаха във всички посоки, крещейки и вдигайки тревога. Целият град се бе мобилизирал при новината за атаката. Бухала избегна тълпите, които се бяха образували, като заобиколи центъра на града и забърза на изток по периферията. Накрая дърветата свършиха и пред тях се изпречи Преградата. Стената гъмжеше от войници елфи, докато стотици други минаваха по мостовете, за да се присъединят към тях. Всички бързаха към едно място, където светлината беше изтъняла напълно и голяма група бойци се биеха почти на тъмно.