Премълчаването обаче не можеше да попречи на Рен да мисли за нея. Докато яздеше, тя се улавяше, че премисля какво ли има там, отвъд. Мислите можеха свободно да бродят където пожелаят, докато тя оглеждаше огромното пространство на Синия разлив и оставяше коня сам да избира своя път. Дълбокият инстинкт я предупреждаваше, че нещото, което ги преследва, е подобно на това, което бе преследвало Пар и Кол по време на тяхното пътуване от Кулхавън до Дяволския рог, където бяха отишли да търсят Уокър Бо — създание, подобно на Нол. Но можеше ли дори един Нол да ги избягва така сполучливо, както тяхната сянка? Можеше ли нещо, което беше все пак животно, да ги открива отново и отново, когато те се стараеха така усърдно да се измъкнат от него? По-вероятно изглеждаше преследвачът да е човек (с човешки ум, интелигентност и умение), може би Преследвач, изпратен от Ример Дал, един следотърсач с изключителни способности или дори някой убиец, макар че той би трябвало да бъде нещо повече, за да успява да ги следва, по петите.
Възможно е също, мислеше си тя, преследвачът изобщо да не е враг, а нещо друго. „Приятел“ едва ли е правилната дума, допусна тя, а вероятно някой, чиято цел е подобна на тяхната. Някой, който се интересува от елфите. Някой, който…
Тя се прекъсна. Някой, който държеше да остане скрит, дори знаейки, че Гарт и тя са открили преследването? Някой, който продължаваше умишлено да играе така с тях на котка и мишка.
Нейното скрито подозрение се появи отново, за да отхвърли другите възможности.
До пладне те бяха достигнали северния край на Ирибис. Планините се разклоняваха в две посоки. По-високата планинска верига завиваше на изток, за да продължи успоредно на северния Скален хребет и заобиколи Уайлдерън, а по-ниската верига отиваше на юг покрай крайбрежната линия, която следваха. Крайбрежният Ирибис беше гъсто обрасъл с гори и по-лесно проходим. Той беше пръснат на групи покрай Синия разлив, заслонявайки долини и образувайки проходи, които свързваха вътрешната хълмиста местност с плажовете. Независимо от това пътуването се забавяше, защото пътеките бяха по-зле очертани и често се губеха напълно. Понякога планините се издигаха право нагоре над водата, спускайки се в стръмни непроходими падове, така че Рен и Гарт се принуждаваха да се връщат назад и да търсят друг маршрут. Пътя им препречваха и групи огромни дървета, принуждавайки ги да ги заобикалят. Те установиха, че се отдалечават от плажовете, изкачвайки се в планинските проходи, където теренът беше по-открит и достъпен. Напредваха бавно, наблюдавайки как слънцето се премества на запад, за да потъне във водата.
Нощта премина спокойно. Събудиха се при пукването на зората и поеха отново по своя път. Утринният хлад отстъпи отново пред пладнешката жега. Океанските бризове, които ги разхлаждаха предишния ден, едва се усещаха в проходите и Рен установи, че обилно се поти. Тя отметна назад рошавата си коса, върза на главата си забрадка, плисна вода на лицето си и се застави да мисли за други неща. Възстанови детските си спомени от Сенни дол, опитвайки се да извика в паметта си образа на своите родители. Както обикновено откри, че не може. Това, което й идваше наум, беше смътно и откъслечно — части от разговор, кратки епизоди, думи или фрази, лишени от контекст. Всичко това можеше така лесно да бъде идентифицирано с родителите на Пар, както с нейните собствени. За своите родители ли си спомняше или само за Джаралан и Мириан Омсфорд? Беше ли познавала някога истински своите родители? Дали са идвали с нея в Сенни дол? Така бяха й казали. Твърдяха, че били умрели. Но тя не си спомняше това. Защо бе чака? Защо в нея не бе останал никакъв спомен за тях?
Рен хвърли поглед назад към Гарт. В очите й се четеше раздразнение. После отново отмести погледа си, без да му обясни. По пладне спряха да похапнат и после продължиха. Рен попита накратко Гарт за тяхната сянка. Следва ли ги все още? Той чувства ли нещо? Гарт сви рамена и направи знак, че вече не е сигурен и не се доверява на себе си по този въпрос. Рен го погледна подозрително, но Гарт не каза нищо повече. Мургавото му брадато лице беше безизразно.
Следобедът измина в прекосяване на едно било, върху което преди година беше бушувал горски пожар и така добре бе подравнил терена, че бяха останали само почернели пънове от старите насаждения и първите зелени стъбълца от новите. От билото Рен можеше да обгърне с очи много мили назад, без нещо да препречи погледа й. Тяхната сянка нямаше къде да се скрие. Нямаше пространство, което да пресече, без да бъде видяна. Рен я потърси внимателно с поглед, но нищо не успя да открие.