„Тъй значи? — каза Ели. — Може би не можеш.“
„Да, докато не си махнеш мутрата от пътя ми“ — отговори другата.
Нея нощ тя и Пол бяха на засенчената веранда. Ала в единайсет тя се вдърви и настойчиво каза:
„Не, не! Моля ти се, недей!“
„Хайде и ти! Страх ли те е?“
„Да, страх ме е. Иди си, моля те!“
„Тогава утре?“
„Не. И утре не. Никога.“
„Значи, утре.“
Като минаваше този път покрай вратата на баба си, не погледна. Нито се облегна на своята врата да поплаче. Задъхана, в едва доловима възбуда, тя си повтаряше полугласно: „Негър! Негър! Чудно, какво ли би казала, ако знаеше.“
На другия ден следобед Пол се качи на верандата. Ели седеше на люлеещ се стол, баба й — на разкрач от нея. Надигна се да посрещне Пол на стъпалата.
„Защо идваш тук? — попита го тя. — Защо?“ — После се обърна и сякаш наблюдавайки се какво върши, тръгна и го поведе към съсухрената старица, която седеше изправена, твърда и неумолимо целомъдрена в това населено с духове потайно място, духове безбройни и безименни, в отделни мигове сякаш превъплъщения на Ели, говорещи като че през една уста. Тя се наведе и изкрещя: „Това, бабо, е мистър де Монтини!“
„Какво?“
„Мистър де Монтини! От Лузиана!“ — извика тя и видя как баба й рязко се дръпна назад, само от кръста нагоре, като змия, която се готви да клъвне. Това стана следобед. Тази нощ Ели за първи път изостави верандата. Отидоха с Пол в гъстака на поляната. В този див и гъст мрак Ели за миг се почувствува загубена, кръвта й закрещя от отчаяние, тържествуване и оправдание и някъде вътре в нея, на самата граница на отстъплението, й говореше: „Ах, сега да е тук да види! Да е тук да види!“ В този момент — досега бе тихо — някой извика и тя като полудяла несръчно подскочи. Точно отзад, над тях, стоеше баба й. Кога е дошла и колко време е стояла не разбраха. Но тя бе там, безмълвна; в продължителното спадане на напрежението Пол се откъсна от нея, без да бърза, а Ели се изправи с глупавата мисъл „Хванаха ме в грях, преди да съм съгрешила.“ След това се прибра в стаята си, облегна се на вратата, мъчейки се да успокои дъха си, ослуша се да чуе кога бабата ще се изкачи по стъпалата и ще се прибере. Но стъпките на старицата спряха пред нейната врата. Ели изтича до леглото и се просна с дрехи, запъхтяна, с незамлъкваща кръв. „Ясно — мислеше си тя, — утре, утре сутрин тя ще му каже.“ Почна да се гърчи, мяташе се олекнала встрани: „Дори не успях да съгреша — задъхано си казваше тя с учудващо съжаление. — А тя си мисли, че съм. И ще ме обади, а си останах девствена. Тя ме тласна към това, а в последния миг ми попречи. — Слънцето огря в очите й и я намери все тъй облечена в леглото. — Тази сутрин — мислеше си тя, — днес! Боже мой! Как можах! Как можах! Не искам никакъв мъж! Нищо не искам.“
Когато баща й слезе за закуска, тя вече чакаше в трапезарията. Но той нищо не каза, очевидно не знаеше. „Сигурно е казала на мама“ — помисли Ели. Но след малко се появи и тя и направо замина за града, без да спомене каквото и да било. „Значи, още не е казала“ — рече си Ели и се изкачи по стълбите. Вратата на баба й беше затворена. Открехна я и видя старицата — седнала в леглото си, четеше вестник; тя вдигна студен, смълчан, неумолим поглед, а Ели закрещя в празната къща:
„Какво друго мога да направя в това мъртво и безнадеждно градче? Ще отида да работя. Не искам да безделнича. Само ми намерете работа — всякаква, където и да е, само да е по-далеч, та вече никога да не чувам тази дума Джеферсън! — Бе кръстена на баба си, Ейлантия, макар че баба й не бе чувала ни своето име, нито името на внучката си кажи-речи петнайсет години, освен ако не й крещяха, както сега крещеше Ели: — Снощи не можа нищо да се случи! Не вярваш ли? Така е! Нищо не стана! Най-малкото щях… щях… — А другата я наблюдаваше с хладното, неподвижно и втренчено изражение на глухия. — Добре! — извика Ели. — Тогава ще се омъжа! Ще бъдеш ли доволна?“
Същия следобед тя се срещна с Пол в града.
„Как мина снощи? — попита я той. — Защо, какво има? Нима те…“
„Не, Пол. Хайде да се венчаем. — Седяха в дъното на дръгстора, почти скрити от рецептурната маса, макар че всеки момент зад нея можеше да се появи някой. Тя се облегна на гърдите му с изпито, ала напрегнато лице, а начервените й устни напомняха открита рана. — Ожени се за мен, Пол. Инак… инак ще стане твърде късно.“
„Аз не се женя — рече Пол. — Хайде, съвземи се!“
Натежала и обещаваща, тя се облягаше на него. Гласът й бе отслабнал, но настойчив:
„Но ние снощи… Ако се оженим, ще се съглася.“
„Ще се съгласиш? Преди или след?“
„Да. Още сега. Когато поискаш.“
„Съжалявам“ — каза той.