„Точно така. Трябва да си вярваме — тя пусна ръката му. После го погледна изпитателно, със студено и заинтригувано презрение. — И ще накараш мама да повярва…“
„Имай доверие. Знаеш.“
„Да. Знам, че мога да ти вярвам — и тя внезапно му протегна ръка. — Сбогом!“
„Сбогом?“
Тя отново се наведе към него и го целуна.
„Внимавай — смъмра я той, — може да видят…“
„Тогаз до скоро виждане! Докато ти обясня — и тя се дръпна, изгледа го внимателно, но с угаснали очи и добави: — Надявам се това да бъде последната неприятност, която ти причинявам. Но може би си струваше да я преживееш. Сбогом!“
Това бе в четвъртък следобед. На разсъмване в събота, когато Пол спря пред още тъмната къща, появила се начаса, тя вече тичаше през лехите. Скочи в колата, без да отваря, завъртя се на седалката, наведе се, цялата изпъната и обладана от стремителност — като животно, което бяга.
„Бързо! — каза тя. — Бързо! По-бързо!“
Но той задържа колата още миг.
„Нали помниш? Казах ти, върна ли се, това ще значи нещо… Нали?“
„Чух. Не ме е страх да рискувам. Само побързай!“
И сега, десет часа по-късно, когато знаците, сочещи към Милз Сити, зачестяваха с безвъзвратното намаляване на разстоянието, тя отново попита:
— Значи, няма да се ожениш за мен? Не искаш?
— Откога ти повтарям.
— Да, но не ти вярвам. Не ти вярвам. Мислех, че след като… след като… а сега вече нямам какво повече да ти дам.
— Нямаш — каза той.
— Нямам — повтори тя. И се разсмя. Гласът й ставаше все по-невъздържан.
— Млъкни, Ели!
— Добре, добре — каза тя. — Сетих се само за баба. Бях я забравила.
Забавяйки се на завоя на стълбището, Ели долови разговор в стаята долу — там, с вуйчо й и леля й, бе останал Пол. Спря смълчана и умислена, сякаш дева-монахиня, която позира, сякаш за миг бе попаднала на място, където забравяш откъде идваш и накъде си искал да отидеш. Часовникът в хола удари единайсет и тя отново се раздвижи. Изкачи тихо стъпалата, приближи стаята на братовчедка си, в която щеше да нощува, и влезе. Недалеч от тоалетната масичка, безразборно покрита с обичайните вещи на всяко младо момиче — стъкълца, пухчета за пудра, фотографии, цяла редица покани за танци, затъкнати една до друга в рамката на огледалото, — на нисък стол седеше баба й. Ели спря. Двете кръстосаха погледи и додето старицата заговори, сякаш мина цяла минута.
— Не ти стига, дето мамиш родители и приятели, ами водиш негър в къщата на сина ми.
— Бабо! — извика Ели.
— Да ме караш да сядам на една маса с черен!
— Бабо! — Ели извика със съскащ шепот, а лицето й се изкриви, бледо и уморено. Ослуша се. По стъпалата идваха нозе, гласове, чу леля си, после Пол. — Шшшт! — прошепна тя, после изкрещя: — Тихо!
— Какво? Какво каза?
Ели се спусна към стола, наведе се и сложи ръка върху тънките и обезкръвени устни на старицата; едната обезумяла от упоритост, другата обезумяла от неумолимост, двете се гледаха в очите, а гласовете отминаха вратата и замлъкнаха. Ели дръпна ръка. После грабна една от картичките, пъхнати в рамката на огледалото, завъртя я на копринената й панделка и съгледа късото моливче. На гърба на картичката написа:
Той не е негър. Бил е във Вирджиния, следвал е в Харвард.
Баба й прочете написаното и вдигна поглед.
— Харвард разбирам, ама Вирджиния… Виж му косата, ноктите. Щом имаш нужда от доказателства. Аз нямам. Четири поколения носят неговото име. Познавам ги — и върна картичката. — Този човек не може да спи под нашия покрив.
Ели измъкна втора картичка и бързо надраска:
Ще спи. Той е мой гост. Аз го поканих. Ти си ми баба и не бива да ми позволяваш да се отнасям с гостите си като с кучета.
Баба й прочете и това.
— С него не се връщам в Джеферсън. И крака си няма да сложа в колата му. Ти също. Ще се върнем с влака. Никой от моята кръв няма да пътува с него.
Ели дръпна трета картичка и вбесена написа:
Аз ще пътувам! Не можеш да ме спреш. Само опитай!
Баба й прочете написаното и я погледна.
— Тогава ще кажа на баща ти.
Ели вече пишеше наново. Още несвършила, тикна картичката към баба си, но в същия миг се помъчи да си я върне. Ала старицата вече бе успяла да хване ъгълчето и сега се облещиха една срещу друга, а картичката ги съединяваше като някаква необикновена пъпна връв.
— Пусни — извика Ели. — Пусни я!
— Не дърпай! — каза старицата.
— Почакай — проплака Ели с шепнещ глас и отново затегли, извивайки картичката. — Сбърках нещо. Аз… — С изненадващо движение бабата прегъна картончето нагоре и Ели го изпусна.
— Аха! — каза баба й и прочете на глас. — Кажи му! Какво знаеш? Така значи. Виждам, не си го довършила. Какво знам ли?