Той внимателно развъртя металната капачка. Интересно, защо ли стъклото устояваше на огъня, който представляваше същинска течна смърт? Въпросът беше неуместен. Сярната киселина също разяждаше плътта чак до костите, но нали все пак я държаха в нещо. Той вече почти бе забравил за клиента, който се превърна в пепел през миналата нощ, и мислите му се насочиха изцяло към предстоящото убийство.
Как ли щеше да се държи тази жена? Дали щеше да падне на колене и да моли за пощада? Хъм, едва ли. Та те дори не предполагаха, че в Ада също може да се умре. Но в такъв случай какво очакваше душите им, след като обвивката й се разпаднеше с пукот на ситни искри? Ами, нищо не ги очакваше. Единствено ЗАБРАВА. Еликсирът унищожаваше цялото битие, а след това човек се превръщаше в прах, която се разпилява из въздуха… Точно такава смърт си представяха на Земята онези, които не вярваха в съществуването на Ада и Рая. Но кой на този свят би допуснал, че умрелите могат да бъдат убити отново? И защо при наличието на такъв умопомрачителен брой всевъзможни магьосници, вещици и алхимици, от които пъкълът направо гъмжеше още от средновековието, никой не се бе сетил да създаде този еликсир по-рано?
Той погледна още веднъж изображението на блондинката с присвити като панделка устни и докосна лицето й с върха на езика си. Върху гланцираната повърхност остана влажна следа, сякаш по нея бе пропълзял огромен охлюв. Както можеше да се очаква, онези тъпанари от Ведомството не бяха открили нищо, за което да се хванат. Очевидно убийството ги бе заварило неподготвени. Прекрасно. Разбира се, те много скоро щяха да разберат, че сами няма да могат да се справят и щяха привлекат водещи специалисти от ФБР, Гестапо и румънската служба „Секуритате“… Но засега той разполагаше с време. И нямаше намерение да го губи напразно, така че тази жена щеше да умре днес. Пръстите му докоснаха нежно шишенцето с еликсира, а той почувства как начервената уста на блондинката се разкривява грозно в беззвучен крясък, а прекрасното й тяло се сгърчва и се посипва във вид на сива пепел върху луксозния персийски килим…
Разнесе се сухо изщракване. Радиото се включи автоматично. „Скъпи слушатели! — изрече радостно приятен женски глас. — На вашето внимание е нашето задължително музикално предаване «Смъртта не бива да изглежда сладка». Не се опитвайте да излезете от домовете си, защото вратите ви току-що бяха блокирани. Това е част от плана за вашето наказание, затова не бива да се съпротивлявате, а просто стойте и слушайте. Предаването ще е кратко.“
Само след секунда стаята се разтресе от бесния ритъм на група „Металика“ и песента „Damage Inc“. Изтерзаният му мозък се взриви, опитвайки се да излезе от черепната му кутия, сякаш бяха започнали да го налагат с парен чук. Килърът знаеше, че в града има много поклонници на тази музика, но те никога не можеха да я слушат, защото в същото време радиото в техните жилища излъчваше „Нежният май“ и запушили уши, нещастниците се гърчеха на пода и се давеха в сълзите на отчаянието си.
Той се опита да затисне главата си с възглавницата, но това не му помогна и звукът дори се усили. Мебелите започнаха да вибрират, а подът се разтресе. „Кръв се лее след кръвта, искаш ли да знаеш кой ще бъде следващият? Това си ти-и-и-иии!“ — ревеше с цяло гърло вокалистът.
Убиецът захвърли рязко възглавницата, вслушвайки се в думите на фона на лудешкото дрънчене на китарата. За пръв път, откакто слушаше тази музика, „Металика“ започна да му харесва.
Седма глава
Цуни-гуни
малко по-рано, в 9 часа и 45 минути
На бензиностанцията, където се отбиха по обратния път от дома на Хитлер, Алексей моментално оцени всички предимства на сегашното си особено положение. Специалното удостоверение, което шефът му даде, докато трае разследването, представляваше черна пластмасова карта с холограма. Мексиканецът на бензиностанцията само погледна картата и в същия миг едва не се изтърси през прозореца на касата, крещейки истерично: „Отдръпни се! Специално обслужване!“ Служителите на бензиностанцията за пет минути заредиха колата с първокласен бензин от специалния склад, а след това я закараха на пътя и избърсаха с памучен парцал и последната прашинка от бронята й. През матираното стъкло Калашников наблюдаваше със садистично удоволствие мрачните лица на шофьорите, които стояха на опашката, тъй като много от тях вече трети час чакаха да използват купоните си. Руснакът е готов хляб да не яде, само и само да се сдобие с възможността да демонстрира значимостта си пред другите, подсмихна се той. И само заради това, че има възможност поне в нещо да прередиш съседа си, в собствените си очи веднага минаваш в категорията на аристократите.