Но нямаше причини да се огорчава, тъй като, когато Главният съд те изпращаше да се занимаваш с някаква омразна работа, това се смяташе за леко наказание. Шефът беше доволен от него, той имаше най-добрата разкриваемост, например наскоро разкри мрежа от доставчици на суха кръв за градските вампири. Но какъв смисъл имаше да го прави? Всичко си беше както на Земята и дори и уличните кучета знаеха откъде да си купят контрабандна стока, но залавяха само глупаците, които я продаваха. Градът толкова много му напомняше на Земята, че понякога започваше да се съмнява дали всъщност не е живял тук винаги и в един момент просто се е преместил в някакъв друг район? Но съмненията му бързо се изпаряваха, когато се сетеше, че на Земята беше Алевтина. А в града я нямаше. И вече никога нямаше да я има.
Беемвето свърна под огромния мост, който хората наричаха „Дяволския“. На спирката пътниците щурмуваха току-що пристигналия автобус и ловко се катереха към покрива му. Във въздуха се мяркаха чадъри, женски шапки и парцали от откъснати заедно с плата джобове. Встрани повръщаше някакъв нещастник, който се бе натъкнал на плакат на „Кока-кола“. „Сигурно е новак“ — отбеляза си Калашников. На тях често им се случваха такива неща.
— А пък те най-спокойно ми отговориха — продължи той отново разговора си, — че не е важно какъв бандюга е бил онзи. Нямал съм право да лишавам човек от живота му, пък ако ще да е най-големият мръсник. Много по-късно видях тук тълпи от хора като рицарите от кръстоносните походи, които вече хиляда години си удрят главите в стените и все не могат да проумеят как е възможно това: освобождавали са Божи гроб, слънцето ги изпепелявало, боледували от холера и заради тези неща сега трябва да врат в казана. А когато малко се поуспокоих, се замислих и стигнах до извода, че всичко е правилно. Човек не бива да си мисли, че колкото и страшен грях да е извършил, винаги може да измоли прошка за него. Има неща, които за нищо на света няма да ти простят. И няма никакво значение колко пъти си ходил на църква, дали си постил и дали си целувал ръка на архиерея, защото попът в Небесната канцелария не си е купил лиценз да ти опрощава греховете. Понякога дори си мисля, Серьога, че в Рая няма абсолютно никого. Толкова много хора познавах лично на Земята и в крайна сметка всички се озоваха тук.
„Или по-точно почти всички“ — добави наум Калашников, тъй като отново си спомни за жена си.
Изведнъж Малинин се разсмя оглушително. Алексей го погледна изплашено, защото унтерофицерът демонстрираше твърде рядко подобни бурни прояви на жизнена чувствителност. По-точно, ако си спомнеше всичките си предишни разговори с него, никога досега не се бе случвало подобно нещо.
— Аз бях толкова набожен, вашброде, че дори когато се озовах тук, продължавах да се оглеждам по навик за църква, за да се прекръстя пред нея — каза казакът. — Но по време на Главния съд добрите хора ми завряха сурата в мирските ми дела и ми казаха: „Прищяло ти се е, муцуно такава, да си похапнеш райски ябълки, я върви да танцуваш върху въглените.“
Калашников отново отбеляза наум, че не възразява и срещу това решение на Главния съд, защото дори и в най-страшния си кошмар не можеше да си представи как би изглеждал Малинин в Рая.
— Работата е ясна, бил си се с немците, сигурно са приписали убийство и на теб.
Малинин се зачерви като рак и най-неочаквано намали скоростта до триста километра в час.
— Не съм, вашброде. Припомниха ми нещо съвсем друго. Имахме си на село една палава попадийка… Много хубава беше мръсницата… И когато мъжът й отиваше да опее или да венчае някого, аз веднага се шмугвах при нея да правим цуни-гуни… А възглавниците й бяха едни мекички… Такава си беше тя… Ех-ех… — казакът преглътна и се размърда на седалката. — Та се разбра, че заради нея съм отгърмял тук. Но знаете ли какво ще ви кажа за Рая… Той съществува, няма начин да не съществува. Защото в крайна сметка срещнах попадийката тук — през двайсета година беше умряла от глад. Но попа не съм го виждал, въпреки че вече би трябвало да е чукнал сто и трийсет години. Значи той е в Рая. Пък и сигурно сте забелязали, че в града почти няма деца до десетгодишна възраст. Освен ако по улицата не притича някое хлапе от „хитлерюнгените“ и Павлик Морозов, който обикновено се навърта край будката за цигари. А защо е така? Ами, защото всички те също са ТАМ.