Понякога сякаш някаква муха ухапваше помощника му и той си спомняше казашките си корени, и започваше да се изразява съвсем конкретно.
Калашников кимна. Отдавна подозираше, че ТАМ има най-малко още един човек, когото по всичко личеше, че никога повече няма да види. Докато беше на Земята, знаеше, че лошото все някога може да свърши. Но в Града всички проблеми съществуваха вечно.
Колата спря пред бетонната стена, опасана отгоре с кълба бодлива тел.
— Ето че стигнахме, вашброде.
Строгият часовой на поста провери документите им с електронното устройство, а след това побутна към тях опърпана дебела книга с избелели кафеникави букви.
— Моля да се подпишете с кръв ей тук, в лявата графа. Извинявайте, но такъв е редът.
Осма глава
Тъмната стая
10 часа и 20 минути
Дебелите зелени завеси закриваха прозорците на кабинета, създавайки полумрак. Скръстил ръце на гърдите си, мъжът с черни дрехи, който стоеше до библиотеката, се вслушваше с явно удоволствие в звуците, които се разнасяха от съседната стая. Той нито за миг не се съмняваше, че планът ще сработи, макар че онзи, който предложи тази идея, отначало не беше сигурен дали тя ще се осъществи.
Какво пък, скоро в ръцете на Изпълнителя щеше да се озове още една доза еликсир и може би тя вече щеше да е с пулверизатор. Трябваше да се положат малко усилия, за да постигнат това, защото вече проявиха известна наивност, когато решиха да действат с помощта на мензура. Ако дори и една капчица паднеше върху кожата на Специалиста, трябваше спешно да търсят друг човек, а както е известно на всички, добрите работници не се срещаха на улицата. И без това бяха изгубили много време, за да подберат старателно куриерите, които щяха да доставят еликсира, и за инструктирането на Изпълнителя, и за съжаление нямаха директна връзка с тях. Но първата поръчка беше изпълнена точно навреме. И това не беше странно, защото бяха препоръчали Изпълнителя като човек, който е влюбен в работата си.
Преди десет минути пристигна радостната новина, че тази вечер Специалистът ще посети нов обект. Мъжът с черните дрехи много се надяваше, че резултатът няма да се забави. Той изпитваше леко вълнение и се тревожеше от мисълта за възможните варианти на действие, ако нещо случайно се обърка. По всяко друго време не би обърнал внимание на това обстоятелство, тъй като човекът беше слабо същество и му бе присъщо да се съмнява във всичко. Единствено животните разчитаха на инстинкта си, а хората бяха изключително мнителни…
Само че какво му ставаше днес? Началото беше успешно, а той не можеше да си намери място и се щураше безцелно из дома си. Е, естествено, че нервничеше и в това нямаше нищо срамно. Просто трепереше като девственик, който за пръв път докосва с ръце тялото на полуразсъблечено момиче. „Мили боже, помогни ми да разкопчая този ПРОКЛЕТ СУТИЕН!“ Сравнението малко го поразвесели. След два часа всичко щеше да е ясно и нямаше смисъл да се притеснява предварително. Защото в това състояние направо приличаше на Бялата царица от „Алиса в огледалния свят“, която започваше да плаче пет минути преди да си е убола ръката с игла.
Той забарабани с пръсти по масата. Очакваният телефонен звън прозвуча в тишината като сладка музика. Мъжът в черно бързо отиде до апарата и сграбчи спасителната слушалка.
— Слушам.
— С куриера ще бъдем на мястото привечер — чу звънливият младежки глас.
Новината беше прекрасна. Денят наистина беше великолепен.
— Кога горе-долу трябва да дойда?
Гласът в слушалката весело се изсмя.
— Не зная. Когато ви е удобно, куриерът разполага с много време.
Виж ти колко бързо ставаха циници хората. Макар че понякога се случваше точно обратното.
— Благодаря. Ще дойда, когато се стъмни, както ви обещах.
— Можете да не бързате.
Той затвори телефона. Това момче беше толкова мило и прекрасно създание, каквито в момента се срещаха много рядко, особено в света, който ги заобикаляше. Беше скромно, вежливо с по-възрастните, много съобразително за възрастта си, а идеите му направо бликаха като фонтан. Достатъчна беше само гениалната му находка в Книгата! Много жалко, че когато нещата привършеха, щеше да се наложи да го ликвидира. Да го ликвидира…
Мъжът в черно потръпна от тази ледена дума. Той не спореше, че беше лошо да постъпва така, но понякога нямаше никакъв избор, защото момчето се бе вторачило като омагьосано в тази своя идея. Разбира се, то се закле, че ще държи езика си зад зъбите, та след това да може да застане пред НЕГО като триумфиращ спасител, извършил нещо, което преди това много хора в течение на хиляди години не бяха успели да постигнат. Но проблемът се състоеше в това, че момчето беше твърде младо и затова кипеше от енергия и грееше от щастие. Много скоро нямаше да се удържи и щеше да сподели съкровената си новина с някого. А това не биваше да се допуска в никакъв случай.