По радиото, което работеше в кухнята, споменаха в поредния обзор на криминалните произшествия, че преди около един час неизвестни лица са ограбили малко магазинче за дрехи в подмосковското селище Лобня. Крадците не взели кой знае какво — само два костюма, ризи и три хиляди рубли от разбитата с лост каса. Отец Андрей не чу това, защото си вършеше работата в мазето. Пък и дори да го бе чул, едва ли щеше да му обърне внимание.
Осемдесет и осма глава
Почти финал
6 часа и 25 минути
Промъквайки се през бодливите клони, Калашников и Малинин крачеха към къщата на отец Андрей по същата пътечка със стърчащи възлести коренища, по която съвсем неотдавна тичаше и вече превърнатият на вампир нещастен лейтенант Артьомий Петрович Харченко. През целия път Алексей тихичко, но злостно ругаеше унтерофицера заради това, че го чака край Василиевския склон три часа повече, отколкото се бяха уговорили, преди да изпият еликсира. А той се оправдаваше вяло, сънено и безизразно и вадеше елховите иглички от косата си.
— Вашброде, какво можех да направя? Не мога просто ей така да удрям хората по главите. А пък, за да накарам едно девойче да се влюби в мен, да взема дрехи и пари за билет назаем от брат му, ми трябваше доста време. И без това страшно бързах, и се справих само за два часа. Че това много ли е? Пък и се разбра, че сега не пускат на аероплана без пашпорт… Та трябваше да бутна още сто долара на полицая на онзи аеродрум, за да ме пусне на борда. А пък девойчето беше много сочно и много пламенно, леле-мале, направо огън. Даде ми и картичката си с надпис, искате ли да я видите?
— Глупак! — изсъска Калашников, като едва се сдържаше да не се разкрещи, потискайки завистта си. — Имаме толкова важна работа, а пък ти, животно такова, си теглил една майна на всичко и се търкаляш из женските кревати. Никога няма да се минеш. И къде се е чуло и видяло гол и мръсен мъж, който излиза посред нощ от гората, само за два часа да накара първата срещната жена да си изгуби ума по него?
Малинин се ухили доволно като преял със сметана котарак.
— Че това е проста работа, вашброде — отвърна той и продължи да гледа в краката си. — Понякога, когато на село излизах вечер на стъргалото, си избирах най-цицорестата мома и веднага…
— Страхотно — обобщи Калашников. — А пък аз, потомственият дворянин, трябваше да строша катинара на някакъв скапан хангар, за да се облека. Да не мислиш, че ми беше приятно да постъпвам като онези, които навремето залавях? Взех и едно костюмче за теб, понеже си казах: ще се появи тоя глупак гол на Червения площад и тогава лошо му се пише.
— Е-е-ех! — проточи тъжно Малинин, загледан в изсветляващите силуети на дърветата. — Много ми е мъчно, че не можахме да разгледаме нищо. Толкова години сънувам Русия и все си мислех дали някога ще мога да я зърна поне веднъж… А пък сега от гората отидох в Ростов, оттам — в леглото, оттам — в банята, а оттам — на летището… Само докато пътувах с таксито към Василиевския склон, видях някои нови неща. Но в Москва движението е също като в Ада. Задръстванията по улиците са страшни, пътните милиционери са изроди и всички се псуват помежду си.
— Знаеш ли, а на мен ми е все едно — отбеляза флегматично Калашников. — Вече някак свикнах с Града. Естествено, поогледах това-онова, докато те чаках. Според мен в столицата почти нищо не се е променило. Вече не яздят коне и ако се съди по рекламите, пият предимно бира вместо водка, но иначе всичко си е все същото. Дори кочияшът на таксито първо ми поиска тройна цена, мръсникът, явно разбра, че съм пришелец.
— Като ви слушам, май всичко това дори не ви учудва — избоботи Малинин. — Държите се толкова спокойно, сякаш не сме дошли от Ада, а сме пристигнали от Жмерники да се позабавляваме по време на отпуската.
— Мен вече нищо не ме учудва, братле — обясни Калашников. — В началото ми беше много странно да ходя на работа в един автобус с Иван Грозни и Леонардо да Винчи, но сетне свикнах. По принцип на човек му е присъщо да свиква с всичко.
— Така е — съгласи се охотно Малинин. — Между другото, преди един месец видях в приемната на шефа тоя Леонардо да Винчи. Беше дошъл да вдигне скандал, оплакваше се и питаше не може ли да се направи нещо с някакъв си Дан Браун, да го поболеят от чума или поне от холера. Човекът беше съгласен да го заразят дори с вируса на ебола и по всичко си личеше, че е съвсем отчаян.
— А шефът какво каза?