Шефът се бе вторачил в японския плазмен екран под тавана и слушаше съсредоточено новините. Той сякаш не чу последните думи на Калашников, а заострените му уши потрепваха като локатори, улавяйки думите, които долитаха от екрана.
— Няма съмнение, че днешното извънредно произшествие в еврейския квартал на Града се превърна в най-важната сензация на хилядолетието — произнасяше отчетливо думите очилатият телевизионен водещ. Високомерното му лице се стори познато на Алексей. — Както успяхме да научим от конфиденциални източници, извършен е първият в историята на Града успешен опит за убийство. Жертва на неизвестния килър е станал бившият държавен глава на Германия Адолф Хитлер, който от 1945 година изтърпява наказание за съучастничество в убийство и нанасяне на тежки телесни повреди на около сто милиона души. Но още отсега с пълна увереност може да се каже, че това убийство е поръчково. Гледайте „Сто и първи канал“, с вас беше Влад Кистев.
Калашников внезапно си спомни кой беше този човек. Вече дванайсет поредни години на всеки първи март той задължително идваше при него в отдела, за да прегледа архива в компютъра и да види дали през изминалите триста шейсет и пет дни неговите убийци не са се появили в Града. Не беше ясно защо, но той много искаше да ги погледне в очите, тъй като го бяха застреляли в гръб и не бе успял да види лицата на изпълнителите. Поръчителят на убийството му все още беше жив, но доста хора в Града очакваха пристигането му с нетърпение.
Алексей с основание смяташе, че много от новаците в Ада бяха настроени твърде романтично. Имаше чувството, че те цял живот не са правили нищо друго, освен да четат женски романи с меки корици. Добре де, килърите му щяха да се появят, той щеше да ги погледа в очите половин час или един час и какво от това? Съвестта на такива хора се събуждаше изключително рядко. Калашников знаеше от опит, че най-безмилостните палачи, които попадаха в Града, най-много се шокираха от новината, че Адът наистина съществува. Но разкаянието измъчваше душите на много малко от тях. А след първите минути на злорадство жертвите им много скоро започваха да осъзнават, че сега щяха да са принудени да виждат убийците си всеки ден в течение на стотици хиляди години. И нервите им наистина трябваше да са от желязо, за да издържат на това „щастие“, само че не всички можеха да се похвалят с такива. Затова не беше чудно, че в крайна сметка някой е решил да очисти Хитлер.
Шефът натисна червения бутон на пулта с рогатата глава и екранът на телевизора угасна.
— Добре де, ще поканя Агата Кристи — каза той с безизразен тон, продължавайки разговора. — И знаеш ли какво ще стане след една седмица? Тя ще ми напише подробен отчет на седемстотин страници, че убийството е било извършено от иконома, защото фюрерът на младини е съблазнил племенницата му. Ти никога не си работил със звезди и не знаеш колко е трудно — ползата е никаква, но за сметка на това се обиждат от всяка дреболия. Според мен най-добре е да назначиш на работа човек, около чието име не се шуми, но той трябва да бъде истински професионалист. Изключение прави може би единствено доктор Склифасофски. Казваш, че не ти се е обаждал, така ли? Жалко. Но на мен ми се обади.
От тона на шефа ставаше ясно, че лекарят едва ли му е съобщил нещо добро.
— Професорът си играл с пепелта повече от два часа — каза той и вдигна с нокът тънките прозрачни листове от масата. — Но всички тестове са показали един и същ резултат. Познаваш маниера ми — помолих го да повтори анализа пет пъти. А Николай Василиевич честно ми призна, че вече е направил това, но резултатът си оставал все същият.
— Склифасофски още от самото начало подозираше, че веществото представлява някаква много сила киселина, най-вероятно с някаква нова концентрация, която все още не ни е известна — кимна в знак на съгласие Калашников. — Може би трябва да разпитаме американците дали през последната седмица не са правили някакви нови химически разработки в Пентагона. Преди един час в Транзитната зала пристигнаха двама подполковници с един джип „Хюмви“ — натъкнали се на мина в Багдад.
Шефът разтърка мъчително слепоочията си и завъртя глава. Огънят в камината пламна ярко, а оранжевите езици лизнаха пастта на химерите, тъй като отгоре бяха хвърлили съчки.
— Не, не се нуждаем от тях. За съжаление нещата са много по-лоши.