— Недейте, вашброде — прошепна едва чуто раненият, опитвайки се да отблъсне щабскапитана. — Май че вече умирам. По дяволите, толкова ме боли. Много е гадно да умираш за втори път, честна дума, по-лошо е дори от първия. Ох-х-х… мамицата ви мръсна, да пукнете дано… Много ми е студено. Справихме ли се с него? Кажете ми, преди да умра, това ли е краят?
— Да — потвърди Калашников, вторачен в яркото петно, което се просмукваше в плата. — Това е краят.
Деветдесета глава
Провалът
предишната вечер, 22:00 часа
„Започва специалната ни емисия новини. Току-що наш източник от Ведомството, който пожела да остане анонимен, ни съобщи, че след специална операция служителите на шефа са задържали прочутия сериен убиец, който цяла седмица тероризираше Централния район на Града с жестоките си убийства. Ако сте прави, ще е по-добре да седнете, защото се оказа, че Ангелът на смъртта не е някой друг, а високопоставеният чиновник от медицинския отдел на Ведомството професор Николай Василиевич Склифасофски.“
На екрана се появи черно-бялата снимка на Склифасофски, на която беше заснет по време на срещата му с един император. Около тях се виждаха дами с дантелени шапки.
— Ще ви съобщим по-късно мотивите, тласнали мирния лекар към тези страшни престъпления — продължи Кистев. — А сега сме поканили за коментар един експерт — серийния убиец Анатолий Оноприенко, който ще ни разкаже технологията за залавяне на маниаци.
Без дори да погледне плешивия мъж, който се появи до Кистев, Юда изпусна дистанционното на телевизора. Неканената сълза, която се търкулна от окото му към коприненото одеяло, остави мъничко петънце.
Провал. Всичко се провали. И офицерчето, и шефът, и Гласът се оказаха далеч по-ефективни, отколкото предполагаше, когато си мислеше, че е оглавил вселенския заговор. Последната кандидатура не беше отишла на земята, а това означаваше, че краят на света нямаше да настъпи след шест дни.
Мамка му, ама че обидно! Всеки път, когато до освобождаването му от златната клетка оставаха броени секунди, винаги се случваше нещо! Изглежда, краят на света никога нямаше да настъпи и той беше само една абстракция също като комунизма. Гласът и шефът никога нямаше да се разберат за крайната дата, а самотните ентусиасти винаги ги застигаше печална съдба. И никой нямаше да разбере неговото отчаяние, болка и надежда, с които Юда столетия наред четеше хилядите еднотипни заглавия в жълтата преса, гласящи: „Сляпо момиче предсказа, че краят на света ще настъпи след една година в московското метро!“ Пълни глупости дрънка това ваше сляпо момиче! Също като баба Ванга — обещава, обещава и в крайна сметка преметна всички тази стара мошеничка.
Книгата… Е, Евангелието от Юда, естествено, щяха да го унищожат, та никой да не научи какво гласи ПРОРОЧЕСТВОТО, написано напук на апостол Йоан с неговите малоумни дяволи и конници на Апокалипсиса. И ПРОРОЧЕСТВОТО, и кандидатурите, и рецептата за еликсира разказваха на десет страници, че онова, което е създал ТОЙ, е лесно да се разруши, ако се изгуби два пъти повече време. Жалко, че самият Тринайсети не успя да се възползва от тази Книга, защото животът му грубо прекъснаха Изпълнителите, изпратени от Пилат. Че на това отгоре представиха всичко в стила на италианската мафия — уж той сам решил да се обеси. Да, бе, как ли пък не!
Черният ангел трябваше да стане новият властелин на оцелелите след края на света хора, които по чудо щяха да се спасят от пламъците на вулканите и от ужасите на земетресенията, той щеше да е единственият властелин на планетата, унищожил безкрайната власт на Ада и Рая, слагайки край на безсмисленото им вечно противопоставяне. Той имаше само един шанс да победи. Но очакването му, продължило две хиляди години, завърши с нищо. Книгата беше намерена, но в последния момент те успяха да строшат ръката, вдигнала меча на ПРОРОЧЕСТВОТО, който щеше да ги накаже.
Тринайсетият избърса сълзите си. Всичко свърши. Нямаше никакъв смисъл да се разстройва, защото не можеше да си помогне, като терзае измъченото си и без това сърце. Трябваше да се държи и да не показва на палачите си колко е разстроен. Сега щеше да седи тук неизвестно колко години — може би две хиляди, а може сто хиляди и трябваше да измисли с какво да се забавлява.
Май че щеше да е най-добре да се заеме отново със зулуския език, който доста позаряза през изминалата седмица. Така, а какво ли да си поръча за обяд? Да речем, голяма бутилка водка „Абсолют“ и цяла печена пуйка по пекински — с палачинки, с лук и със сметанов сос. Какво пък? Идеята не беше лоша.