Деветдесет и първа глава
Любовната нишка
малко по-късно, 7 часа и 55 минути
Малинин се чувстваше изключително зле. Импровизираната превръзка бързо се напои с кръв и сега тя се стичаше на тънка струйка по пода. Той гледаше със замъглени очи Калашников, който душеше тревожно въздуха и се оглеждаше.
— Извинявайте, вашброде — каза със слаб гласец Малинин. — Видях, че този гадняр се шмугна зад вас в мазето… И си викам: сполетя ни беда… Запалих клечка кибрит, за да намеря някакво желязо и дори забравих за бензина… И като тресна, едва успях да изскоча през прозореца…
Калашников трябваше да положи огромни усилия, за да не се разсмее в присъствието на умиращия.
— Странен финал се получи — разсъждаваше Малинин, кашляйки кръв. — Лично аз смятам, че в цялата история липсва любовна нишка. И романтиците би трябвало да добавят нещо. Да речем, някакъв вманиачен доктор да преследва някое момиче, а пък вие да го защитите, а сетне неусетно да се влюбите. Според мен това би било много готино. В трилърите винаги става така.
— Наистина — разстрои се Калашников. — Май изпуснахме романтиката. А пък имаше толкова много кандидатури и това изобщо не беше без значение. И Монро, и Клеопатра, дори и Лилит можеха да свършат работа. Разбира се, че е обидно. Нищо де, обещавам ти, че следващия път ще наваксаме.
— Внимавайте, вашброде… Ще запомня това — усмихна се Малинин и умря.
Калашников затвори очите му и сложи автомата на коленете си. В пълнителя му имаше още два патрона. Отец Андрей вече се бе съвзел. Лежеше на пода и гледаше Калашников с омраза, но в същото време не изпитваше страх, а по-скоро някаква смесица от уплаха и любопитство.
— Адска твар — изсъска мъжът в черно с къркорещ глас.
— Такъв съм — съгласи се охотно Алексей, разглеждайки изпръсканото с кръв брадато лице.
Отец Алексей малко се смути от откровения му отговор. Дискусията очевидно не вървеше.
— И защо трябваше да правиш това? — попита Калашников, възползвайки се от паузата. — Не ти ли стигаше властта над сектантите, да не би да си превъртял от скука? Искаше да управляваш Земята, така ли… отче?
— Хората заслужават това — простена дрезгаво отец Андрей. — Какво добро са направили в нашия свят? Навсякъде има само болка, смърт, кръв, ужас и страдания.
— Така си и знаех. Всички глобални маниаци говорят едно и също — смръщи се Алексей. — Трябва да си наемете добър пиар, чувате ли? И в киното, и в живота непрекъснато се леят едни и същи тиради. Няма ли поне веднъж някой да реши да сложи край на света просто защото го е изтормозила рекламата на йогурт?
— Аз не исках да управлявам — обясни отец Андрей. — Аз не съм Черния ангел, и през ум да не ти е минало. Канех се да застана на колене и да моля като покорен роб, поднасяйки властта на света на НЕГО. Исках да настане НЕГОВОТО царство.
— На НЕГО ли? — разсмя се Алексей. — Колко гениално! Вие, всички вие, които говорите и действате от НЕГОВО име, поне веднъж направихте ли опит да попитате самия НЕГО? Замислихте ли се дали самият ТОЙ иска това? През разтърсващо умната ти глава не е ли минавала мисълта, че ако ТОЙ пожелаеше, краят на света щеше да настъпи още утре? А не ви ли е жал за стотиците милиони хора, които ще загинат, когато земетресенията и цунами започнат?
— Че защо да ми е жал за тях? — учуди се мъжът в черно. — Те са заслужили това с греховете си.
— Да, този въпрос наистина е глупав — кимна Калашников. — И аз също съм глупав. Защо ли дискутирам тук с теб като в парламента… До скоро. В нашия Град отдавна вече те чакат.
Алексей изплю треската, която се бе забила между зъбите му, и се прицели.
Най-неочаквано отец Алексей осъзна, че не изпитва болка. Това го изпълни с небивала радост и сила. Той не знаеше, че вторият удар със стола беше счупил гръбнака му.
— Зная какво съм вършил — разсмя се той. — Нищо не можеш да ми направиш! ТОЙ ме пази. Страх ли те е? Тогава се махни, ти не можеш да ми навредиш, проклети демоне!
Той се кикотеше и тъй като не можеше да спре, се смя дълго до пълно изтощение. Скоро се разхълца. И по брадата му потекоха сълзи.
— Грешиш — каза безизразно Калашников и стреля.