Пластмасовото огледалце полетя към ъгъла и се строши с жален звън. Блондинката изхлипа истерично и закри напудреното си лице с ръце. Не, не биваше да плаче. Предстоеше й да излезе на сцената и ако се разплачеше, щеше да й се наложи отново да се гримира.
На вратата се почука плахо, но в същото време и настойчиво.
— Да-да! — отвърна жената. — Зная, че е мой ред. Един момент!
В пролуката на открехнатата врата най-неочаквано се показа букет цветя. Беше от рози с едри листа, една от друга по-ярки и съвсем свежи, сякаш току-що ги бяха откъснали от храста.
Тя запримига като пластмасова кукла. Стори й се, че сънува. Беше уморена, защото работеше прекалено много. Колко жалко, че тук никъде не можеше да си купи приспивателно.
Мъжът на вратата се поклони галантно. Лицето му почти не се виждаше зад белите рози. Той заговори, а гласът му трепереше и тя си помисли, че причината за това е невероятното благоговение, което изпитваше към нея.
— Отбих се само за миг… Минавах покрай вашето кабаре и не можах да се преборя с желанието си да надникна… Извинете ме за дързостта, но страшно се радвам, че мога да ви видя… И през ум не ми е минавало, че това може да ми се случи. Вие сте мой кумир още от дете. Позволете ми да ви целуна ръка.
Баналните думи звучаха в ушите й като сладка музика. Толкова години не беше чувала такива неща! Жената се изчерви, свали копринената си ръкавица и размърда пръсти.
Неканеният гост направи крачка напред, протягайки букета с лявата си ръка, а в дясната му проблесна малко старомодно шишенце с изящно изработена ръчно капачка.
„Виж ти… Парфюм — развълнува се блондинката, предвкусвайки удоволствието. — Толкова е мило.“
Но сгреши.
Дванайсета глава
Теглото на водата
21 часа и 34 минути
Сервитьорката, която отиде при тях, не ги попита какво ще си поръчат. Това нямаше никакво значение, защото винаги предлагаха едно и също. Тя завъртя на два пъти колелцето на фалшивата запалка „Зипо“ и запали фитилчето на свещта, която се бе разтекла върху изпъстрената с мазни петна покривка.
— Добър вечер, господа. Имате ли купони?
Вместо да й отговори, Калашников протегна черната пластмасова карта с рогатата холограма в левия ъгъл, стискайки я небрежно с два пръста за единия край.
Сервитьорката примигна, изправи се и започна да мачка къдрите на захабената си престилка.
— Ей сега ще сменим покривката. А освен това с този статут ви се полага неограничено количество „Хелтика“. Изчакайте един момент, трябва да изтичам до VIP-склада.
В Адската жега студената бира се смяташе за невиждан разкош. Алексей кимна небрежно. Лека-полека свикваше с ролята на галеник на съдбата. До него Малинин бе свалил фуражката си и се гърчеше от задуха и любопитство, но деликатно не задаваше въпроси на началството си.
Край масата им се появи лустросаният оберкелнер, който явно беше бивш милиардер. Застлаха масата с шумоляща колосана покривка, а върху нея, хвърляйки игриви сенки, се появиха две халби ледена бира „Хелтика“. Оберкелнерът се приведе и постави между колегите чиния, от която се разнасяше миризмата на изгоряло олио отпреди три дни. Тя беше пълна със стандартното блюдо fish and chips. За съжаление условията за VIP-снабдяване не засягаха качеството на местните храни.
Калашников неохотно набоде с вилицата си прегорялата суха треска. Естествено, те можеха да отидат в нелегалния ресторант на Вонг и да хапнат по едно пиле с лимонов сок, но никой не знаеше дали шефът не се е разпоредил да следят движението им из Града. При всички случаи сега не биваше да излага на опасност Вонг, защото след това щеше да се изтормози, докато открие хубаво нелегално заведение в „Чайнатаун“.
Малинин забрави за миг съмненията, които го терзаеха. Отпи глътка ледена бира и докато усещаше как блажената хладина се разлива по хранопровода му, изпита чувство, което много приличаше на оргазъм. Само след секунда щеше да изпадне в състояние на анабиоза като истинска жаба.