Мъжът с бледото лице изобщо не се трогна от тази новина. Вдигна яката на евтиното си зимно палто, потръпна зиморничаво и се замисли за нещо.
— Може да съм развил параноя, но имам чувството, че вече ме следят — изсъска чудовището, без да вади ръце от джобовете си. — Просто искам за всеки случай да се отърва от еликсира колкото се може по-бързо. Господине, хрумна ми една интересна идея как би трябвало да постъпим. Може би тя ще е добра и за двама ни…
Мъжът с мъртвешки бледото лице направи знак на убиеца да наведе глава и зашепна енергично в ухото му. След две минути килърът кимна уверено.
Когато след известно време се прибра вкъщи (както предполагаше, прибирането му в жилището след радионаказанията не му костваше кой знае какви усилия), той се отпусна блажено на желязното легло. За пръв път от едно денонощие страшно му се приспа, но не можеше да си го позволи, защото днес му предстоеше да работи извънредно. Сгърчено и разкривено, пред очите му заплува напудреното лице на жената, която разтвори широко очи, когато той й протегна букета бели рози с тънички червени нишки…
Убиецът потръпна и седна в леглото. Цветята… Беше забравил цветята!
Четиринайсета глава
Пътят към кабарето
22 часа и 14 минути
— … У-у-у… Ваш’та мама… да ви шибат в гроба, да ви го нафукат дано!
Това беше двайсет и седмата псувня на Малинин, откакто напуснаха ресторанта и професионализмът му заслужаваше похвала, защото той не се повтори нито веднъж. Стиснал здраво обкования с желязо волан, унтерофицерът псуваше като навит, изстрелвайки толкова цветисти словосъчетания, че дори и докерите на пристанищата биха се изчервили от тях. Чувствителната му душа беше ранена най-вече от това, че халбата с ледената бира остана на масата. Вероятно се бе чувствал по-зле единствено в деня на смъртта си.
Калашников мълчеше, макар че също му беше жал за бирата. Май че го връхлетяха прекалено много събития за един обикновен работен ден. Засега имаше само една добра новина. Изясни се, че убийството на Хитлер изобщо не беше отмъщение на някакъв самотен маниак, както предполагаше в началото, защото на загиналата в кабарето жена нямаше кой да отмъщава. Пък дори и да имаше, едва ли би го направил по толкова перфиден начин.
Всички останали новини бяха лоши. Още преди да е започнало, разследването се провали с гръм и трясък. Вече нямаше нужда да гадаят — те си имаха работа с класически сериен убиец. Само че Калашников нямаше никаква представа как той се бе появил в Града, коя щеше да е следващата му жертва, защо дестилираната вода изпепеляваше хората като напалм…
Нарушавайки професионалната етика, Калашников си призна наум, че докато беше на Земята, имаше много по-добро мнение за възможностите на шефа. Там всички смятаха, че шефът е всесилен, че може да проникне в мозъка на всеки човек и да го накара да изпълнява волята му. Но в действителност се оказа, че всичко това е една красива приказка. Просто слугите на шефа на Земята му осигуряваха добър пиар. През дългото съществуване на човешката цивилизация Адът се оказа пренаселен до такава степен, че дори и на китайците им стана тясно в него, тъй като още от каменния век в пъкъла пристигаха десетки милиарди покойници. И в резултат на това градът, който и без друго беше раздут до невероятни размери, всеки ден продължаваше да се застроява с панелни блокове от по петстотин етажа.
Алексей се усмихна мрачно и завъртя глава. Ама че работа! А навремето искрено вярваше в наивните приказки, че през свободното си време шефът уж се разхожда по Земята, подмамвайки хората със съблазни, и води продължителни разговори с всеки отделен човек, за да го накара да подпише договор за продажбата на душата си и да я замъкне в Ада… Тук тези трилъри му изглеждаха като елементарно детинско малоумие. Естествено, шефът продължаваше да посещава лично най-уважаваните клиенти като въпросния доктор Фауст или философа Кант… Но иначе отдавна бе наредил нещата така, че грешните души идваха при него не сами, а на огромни партиди. Той беше основният акционер на тютюневите фабрики, хората му бяха собственици на заводите за производство на оръжие, с неговото злато избираха за президенти психически неуравновесени личности. Но всичко си имаше граници. Хитлер, Сталин и Пол Пот не бяха фаворити на шефа, защото страшно много се престараха, когато започнаха да изпращат в Града такива количества души, че целият персонал на Ада, включително служителите на граничния контрол и митницата, преминаха на извънредни денонощни дежурства. Затова шефът нямаше физическата възможност да се вмъкне в мислите на милиардите обитатели на Града и да разбере кой точно е убиецът сред тях, особено като се имаше предвид, че в Ада всекидневно пристигаха нови и нови партиди на едро от граждани.